Той леко се окашля и погледна през рамото ми към потъмняващото море. Хладният му високомерен глас каза:
— Да?
— Седем часът. На минутата.
— А, да. Почакайте, името ви… — Той спря и се намръщи от усилието да се сети. Ефектът бе толкова фалшив, колкото и родословието на кола на вехто. Оставих го да се потруди за минутка, после рекох:
— Филип Марлоу. Същото като следобед.
Хвърли ми бърз, светкавичен, смразяващ поглед, сякаш това не можеше да мине току-тъй. После отстъпи и рече студено:
— Ах, да. Точно така. Влезте, Марлоу. Прислужникът ми го няма тази вечер.
Отвори широко вратата с крайчеца на пръста си, сякаш го бе малко гнус сам да отвори.
Минах край него и ме лъхна парфюм. Затвори вратата. От входа се излизаше на нисък балкон с метален парапет, който обикаляше трите страни на голям хол-ателие. От четвъртата страна имаше голяма камина и две врати. В камината припукваше огън. По стените на балкона имаше рафтове с книги, а също и няколко екземпляра замръзнали, метални скулптури на пиедестали.
Слязохме три стъпала до основната част на хола. Килимът почти гъделичкаше глезените ми. Имаше затворен концертен роял. В единия му ъгъл бе поставена висока сребърна ваза на подложка от кадифе с цвета на праскова, а във вазата имаше една-едничка жълта роза. Имаше сума ти хубава мека мебел, множество възглавници за сядане, някои със златни пискюли, някои ей така. Стаята бе хубава, ако седиш мирен. В един сенчест ъгъл имаше широк, тапициран с дамаска диван. Бе от тези стаи, в които хората седят по турски, пият абсент с бучки захар в уста и разговарят с високи, предвзети гласове, а понякога просто писукат. Стая, в която човек може всичко да върши, освен да работи.
Господин Линдзи Мариот се настани в дъгата на рояла, наведе се да помирише жълтата роза, после отвори френска емайлирана табакера и запали дълга кафява цигара със златен мундщук. Седнах на един розов стол с надеждата, че няма да оставя следа върху него. Запалих един „Кемъл“, пуснах дима през носа си и се вгледах в едно парче черен, лъскав метал на поставка. Представляваше пълна, гладка дъга с плитка гънка и две издатини на дъгата. Гледах я втренчено. Мариот забеляза втренчения ми поглед.
— Интересен екземпляр — рече той небрежно, — Взех го оня ден. „Духът на зората“ на Аста Дайъл.
— Аз пък мислех, че е „Две брадавици на задник“ на Клопстейн.
Господин Линдзи Мариот ме изгледа, сякаш бе глътнал пчела. Успокои се с усилие.
— Имате странно чувство за хумор.
— Не странно, просто без задръжки.
— Да — рече той много студено. — Да… разбира се. Не се и съмнявам… Е, това, за което пожелах да ви видя, всъщност е много незначителна работа. Едва ли си заслужаваше да ви викам дотук. Довечера имам среща с неколцина мъже, на които ще платя малко пари. Реших, че бих могъл да взема някого с мен. Носите ли оръжие?
— Понякога. Да.
Погледнах към трапчинката в широката му месеста брадичка. В нея можеше да си загубиш топче за игра.
— Не желая да носите пистолет. Изобщо нищо подобно. Това е чисто търговска сделка.
— Досега не съм застрелял никого. Изнудване ли?
Той се нацупи:
— Разбира се, че не. Нямам навика да давам основания на хората да ме шантажират.
— Случва се и в най-добрите семейства. Бих казал: особено на най-добрите.
Той размаха цигарата си. Аквамариновите му очи придобиха леко замислен израз, но устните, му се усмихваха. Усмивка, на която пасва копринена примка.
Пусна още малко дим и отметна глава назад. Това подчерта меките ясни черти на шията му. Погледът му бавно се спусна и започна да ме изучава.
— Срещата ми с тези хора — най-вероятно — ще стане на доста усамотено място. Още не знам къде. Чакам да ми се обадят и да ми съобщят подробности Трябва да съм готов веднага да тръгна. Няма да бъде много далеч оттук. Такова е споразумението.
— Откога се занимавате с тази сделка?
— Всъщност от три-четири дни.
— Оставили сте въпроса за личната си охрана за последния момент.
Замисли се върху това. Тръсна леко тъмната пепел от цигарата си.
— Прав сте. Беше ми трудно да се реша. По-добре за мен да отида сам, макар че не ми казаха да не взимам никого. От друга страна, не съм чак такъв герой.
— Те са ви виждали, разбира се?
— Ами… не съм сигурен. Ще нося голяма сума пари, които не са мои. Правя услуга на един приятел. Разбира се, не мога да се считам за невинен, ако ги загубя.
Изгасих цигарата си, облегнах се в розовия стол и завъртях палци.