— Не мисля, че ще успееш да се провреш. Разстоянието не е достатъчно, струва ми се.
Изключих безшумния мотор, намалих светлините и се заслушах. Нищо. Изключих светлините и слязох от колата. Щурците спряха да цвърчат. За известно време тишината бе толкова пълна, че чувах писъка на гумите по магистралата в дъното, зад скалите, на миля оттук. После един по един щурците записукаха отново, докато изпълниха нощта.
— Стой мирно. Ще отида да поразгледам — прошепнах аз към задната седалка.
Докоснах дръжката на пистолета в палтото си и поех. Разстоянието между храсталака и края на бялата бариера бе по-голямо, отколкото ми се стори от колата. Храсталакът бе окастрен и в калта имаше следи от кола. Вероятно хлапаците слизаха долу да се гушкат през топлите нощи. Продължих покрай бариерата. Пътят се спускаше и криволичеше. Долу бе мрак и се долавяше неясният далечен шум на морето. И светлините на колите по магистралата. Продължих. Пътят свършваше в плитка падина, изцяло обкръжена от храсталак. Бе пусто. Изглежда, нямаше друг път освен пътя, по който бях дошъл. Стоях смълчан и се ослушвах.
Минутите течаха бавно, но чаках да дочуя някой нов звук. Нищо не се чу. Изглежда, бях съвсем сам в падината.
Погледнах отсреща към осветения плажен клуб. С добър нощен бинокъл от горните му прозорци навярно можеше да се следи сравнително добре тази точка. Можеше да се види пристигащата и заминаваща кола, да се види кой слиза от нея, дали хората са няколко или само един. Седнал в тъмна стая с добър нощен бинокъл, може да видиш много повече подробности, отколкото ти е минавало през ума.
Обърнах се и се запътих нагоре. В един храст изцърка толкова силно щурец, че подскочих. Продължих нагоре по завоя и покрай бялата бариера. Пак нищо. Черната кола неясно проблясваше на фон на някаква сивота, която не бе нито мрак, нито светлина. Приближих се и турих крак на степенката откъм мястото на шофьора.
— Прилича ми на проба — казах аз тихо, но достатъчно високо, за да ме чуе Мариот от задната седалка. — Просто да видят дали им се подчинявате.
Нещо неясно прошава отзад, но той не отвърна. Продължих да се взирам край храсталаците.
Който и да е бил, е имал възможността хубавичко да се прицели в тила ми. После ми се струваше, че съм чул свиренето на палка. Май че винаги така ти се струва… по-късно.
9
„Четири минути — каза гласът. — Пет, навярно шест. Трябва да са се движили бързо и тихо. Той дори не гъкна.“
Отворих очи и погледнах със замъглен поглед към една студена звезда. Лежах по гръб. Чувствувах се зле.
Гласът продължи: „Може и малко повече да е било. Дори осем минути всичко на всичко. Те трябва да са били в храсталака, точно където спря колата. Този бе плашлив. Трябва да са го осветили с фенерче и той е предал багажа, просто от страх. Коконата му с кокона.“
Настъпи тишина. Повдигнах се на коляно. Болката ме прониза от тила до петите.
„После един от тях се е качил в колата, продължи гласът, и те е изчакал да се върнеш. Другите пак са се скрили. Трябва да са преценили, че ще го е страх да дойде сам. Или пък нещо в гласа му ги е усъмнило, когато разговаряха с него по телефона.“
Зашеметен, застанах на длани, ослушвайки се.
„Даа, горе-долу така е било“ — рече гласът.
Гласът бе моят. Говорех си сам, докато идвах на себе си. Опитвах се подсъзнателно да си представя как е станало.
„Затваряй си човката, проклети всезнайко“ — рекох аз и престанах да си говоря сам.
Отдалече се носеше бученето на двигателите, а отблизо цвърченето на щурците, специфичното дълго, провлачено ии-ии-ии на дървесните жаби. Мислех, че тези звуци няма да ми харесват никога вече.
Вдигнах ръка от земята и се опитах да отърся лепкавия пелинов сок, после я избърсах в пешовете на палтото си. Хубава работа за сто долара. Ръката ми подскочи към вътрешния джоб на палтото. Естествено, кафявия плик го нямаше. Ръката ми затършува в собственото ми сако. Портфейлът бе все още там. Почудих се дали вътре бяха стоте ми долара. Вероятно не. Нещо натежа от лявата ми страна. Пистолетът в кобура на рамото.
Трогателна постъпка. Бяха ми оставили пистолета. Нещо като да склопиш някому очите, след като си го намушкал.
Опипах тила си. Шапката още бе на главата ми. Снех я с известно затруднение и попипах главата си. Добрата стара глава. Имах я отдавна. Сега бе малко поомекнала, леко скашкана и малко по-крехка. При това ударът бе сравнително слаб. Шапката бе помогнала. Все още можех да използвам главата си. Във всеки случай можех да я използвам още една година.