— Разбира се. Може ли да си вървя? Не се чувствувам съвсем добре.
— Вече можеш да си вървиш. — Очите му бяха ледени.
Станах и поех към вратата в абсолютна тишина. Когато направих четири крачки, Рандал се окашля и каза небрежно:
— Ах, да, една дреболия. Забеляза ли какви цигари пушеше Мариот?
Извърнах се.
— Да. Кафяви. Южноамерикански, във френска емайлирана табакера.
Той се наведе и избута бродираната копринена табакера от купа джунджурии на масата, после я придърпа пак към себе си.
— Да си виждал тази преди?
— Разбира се. Тъкмо я гледах.
— Искам да кажа по-рано тази вечер?
— Струва ми се, че да. Търкаляше се някъде. Защо?
— Да не си претърсвал трупа?
— Добре, да. Да, претърсих джобовете му. Тази бе в единия. Съжалявам. Просто професионално любопитство. Нищо не съм разместил. Той бе мой клиент в края на краищата.
Рандал хвана бродираната табакера с две ръце и я отвори. Седеше загледан в нея. Бе празна. Трите цигари ги нямаше.
Стиснах здраво зъби и запазих уморения си вид. — Не бе лесно.
— Да си го видял да пуши цигари от нея?
— Не.
Рандал кимна студено.
— Празна е, както виждаш. И въпреки това я носи в джоба си. В нея има малко прах. Ще наредя да го изследват под микроскоп. Не съм сигурен, но ми се струва, че е марихуана.
— Ако е имал такива цигари, нищо чудно да е изпушил няколко тъкмо тази нощ. Имаше нужда от нещо ободрително.
Рандал внимателно затвори табакерата и я бутна настрани.
— Това е всичко. И не си завирай носа, където не ти е работа.
Излязох. Навън мъглата се бе вдигнала и звездите светеха ярко, като изкуствени хромирани звезди върху небе от черно кадифе. Карах бързо. Ужасно много ми се пиеше, а баровете бяха затворени.
12
Станах в девет, изпих три чаши черно кафе, облях тила си с ледена вода и прочетох двата сутрешни вестника, мушнати под вратата на апартамента ми. Имаше няколко реда за Малой Лоса, но името на Нълти не се споменаваше. За Линдзи Мариот не пишеше нищо, освен ако съобщението не бе в светските новини.
Облякох се, изядох две рохки яйца, изпих четвърта чаша кафе и се огледах в огледалото. Още имах леки сенки под очите. Тъкмо бях отворил вратата да излизам, когато иззвъня телефонът.
Бе Нълти. Гласът му звучеше посрамено.
— Марлоу?
— Да. Хванахте ли го?
— Разбира се. Пипнахме го — замълча, за да изръмжи. — На магистралата „Вентура“, както ти казах. Да знаеш каква веселба падна, момчето ми. Два метра, като двукрил гардероб в раменете, на път за Фриско да видел панаира. На предната седалка на взетата под наем кола имаше пет шишета за къркане, а той бе наченал едното и си пердашеше със 110 километра в час. На разположение имахме само двама полицаи с пищови и палки.
Направи пауза, а аз прехвърлих няколко остроумни лафа наум, но нито един не ми се стори подходящ за момента. Нълти продължи:
— Та той се потренирал с ченгетата и когато се уморили и им се приспало, отпрал едната страна на колата им, хвърлил радиото в канавката, отворил нова бутилка къркане и заспал. След малко юнаците се събудили и започнали да го налагат с палки по главата около десет минути, без той да усети. А като се разбеснял, му наденали белезници. Леснотия. Сега сме го турили да се охлажда в килията. Обвиняваме го в пиянство зад волана, нападение срещу полицейски служител при изпълнение на служебните му задължения, два параграфа, злонамерена щета спрямо държавно имущество, опит за осуетяване на арест, нападение със средна телесна повреда, смущаване на реда и непозволено паркиране на щатска магистрала. Смешно, а?
— Кажи, какъв е гафът? Само да ме дразниш ли ми ги разправяш тия? — попитах аз.
— Това не беше Лоса — рече Нълти безжалостно. — Тази птичка се казва Стояновски, живее в Хемет, бил е тунелджия досега, на тунела Сан Джак. Има жена и четири деца. Да знаеш как се сърди. Ти какво правиш по делото Малой?
— Нищо. Имам главоболие.
— Когато се поосвободиш…
— Не мисля. Въпреки това благодаря. Кога ще приключи следствието за онзи негър?
— Какво те засяга? — рече Нълти присмехулно и затвори.
Спуснах се по булевард „Холивуд“, паркирах колата си и се качих на моя етаж. Отворих вратата на малката приемна, която никога не заключвам за в случай, че имам клиент, който иска да ме почака.
Госпожица Ан Райърдън вдигна поглед от едно списание и ми се усмихна. Бе облечена в тютюневокафяво костюмче и бяло поло. На дневна светлина косата й бе чисто кестенява, а шапката й бе с дъно колкото чаша за уиски и периферия, в която можеш да загърнеш седмичното си пране. Носеше я под ъгъл приблизително четиридесет и пет градуса, така че крайчецът на периферията почти докосваше рамото й. Въпреки това изглеждаше красива. Може би именно поради това.