Ан Райърдън ме слушаше с полуотворени устни и възхитено изражение на лицето, сякаш гледаше Далай Лама. После бавно затвори уста и кимна веднъж.
— Ти си чудесен — каза тя нежно. — Но нещо ти хлопа.
Стана и прибра чантата си.
— Ще идеш ли да я видиш, или няма?
— Ако тя ме кани, Рандал не може да ми попречи.
— Добре. Отивам при един друг светски редактор да взема още сведения за семейство Грейл, ако мога. За любовния й живот. Не може да няма такъв, нали?
Лицето, окръжено от кестенявата коса, бе замечтано.
— Че кой няма? — казах аз присмехулно.
— Аз например никога не съм имала. Нищо истинско.
Прозях се и затулих устата си с ръка. Изгледа ме остро и пое към вратата.
— Забрави нещо — рекох аз.
Спря и се извърна:
— Какво? — огледа тя цялата повърхност на бюрото.
Върна се до бюрото и се наведе сериозно.
— Защо им е да убиват човека, който е очистил Мариот, ако не си падат по убийствата?
— Защото той ще да е от тези, дето от време на време ги прибират и там пропяват… като им вземат опиума. Искам да кажа, че не биха убили клиента си.
— Откъде си сигурен, че убиецът е взимал опиум?
— Не съм. Просто ей така го казах. Повечето бродяги вземат.
— Аха — изправи се тя, кимна и се усмихна. — Сигурно имаш предвид тези — рече тя, бръкна бързо в чантата си и постави малък пакет в салфетка на бюрото.
Посегнах, свалих ластика внимателно и разтворих салфетката. В нея лежаха три дълги, дебели руски папироси с картонени мундщуци. Погледнах я и не казах нито дума.
— Знам, че не биваше да ги вземам — каза тя почти шепнешком. — Но бях сигурна, че това е марихуана. Обикновено са в нормална цигарена хартия, но наскоро в Бей Сити взеха да ги правят такива. Виждала съм няколко пъти. Стори ми се нечестно да намерят горкия човек мъртъв с тези цигари в джоба.
— Трябваше да прибереш и табакерата — казах тихо. — В нея имаше прах. А това, че е празна, е подозрително.
— Не можех… в твое присъствие. Аз… за малко да се върна да я взема. Но ме достраша. Да не те злепоставих?
— Ами — излъгах аз.
— Радвам се — каза тя тъжно.
— Защо не ги хвърли?
Тя помисли, притисна чантата, абсурдната й шапка с широка периферия бе така килната, че скриваше едното й око.
— Струва ми се, защото съм дъщеря на полицай — каза тя най-после. — Веществените доказателства не се изхвърлят току-тъй.
Усмивката й бе крехка и виновна, страните й се изчервиха. Вдигнах рамене.
— Е… — думата увисна във въздуха като дим в затворена стая. Устните й останаха полуотворени. Направих си оглушки. Лицето й се изчерви още повече. — Ужасно съжалявам. Не биваше да ги взимам.
Престорих се, че не чувам, тя заситни бързо към вратата и излезе.
13
Опипах една от дългите руски папироси с пръст, после ги подредих в красива редица една до друга и поскърцах със стола си. Веществените доказателства не се изхвърлят то-ку-тъй. Значи това бяха веществени доказателства. Доказателства за какво? Че някой от време на време си попуш-вал по стрък марихуана, а този някой си падал по всичко екзотично. От друга страна, марихуана пушеха сума ти престъпници, а също и много музиканти, гимназисти и хубави момичета, изгубили надежда да се откажат. Американски хашиш. Растение, което вирее навсякъде. Забранено за отглеждане. Това значи доста в страна, голяма като САЩ.
Седях, пуфках си лулата и слушах тракащата пишеща машина зад стената на кантората ми и прищракването на уличните светофари, сменящи светлините на бул. „Холивуд“, пролетта, шумоляща във въздуха подобно на книжна кесия, търкаляна от вятъра по бетонения тротоар.
Папиросите бяха доста големи, а марихуаната отгоре на всичко има едри листа. Индийски коноп. Американски хашиш. Веществено доказателство. Божичко, какви шапки носят жените. Заболя ме главата. Глупости.
Извадих джобното си ножче и отворих малкото острие, онова, с което не си чистех лулата, и посегнах към една от цигарите. Така щеше да постъпи химикът в полицията. Ще разреже отначало една по средата и ще изследва тютюна под микроскоп. Може да се окаже, че има нещо необикновено в тях. Няма кой знае каква вероятност, но, по дяволите, нали работи за една заплата.
Разрязах една по средата. Мундщукът се режеше доста трудно. Добре, ама нали съм инат, трябваше да го разрежа каквото и да става. Дали щеше да ми се опре?