Пресегнах се през бара и го сграбчих за ръката. Бе тънка и крехка. Задържах я и му се усмихнах.
— Какво имаш там долу, момчето ми? Барманът облиза устни. Облегна се на ръката ми и не каза нищо. Блестящото му лице се покри със сивота.
— Този момък е опасен. А ще стане още по-зъл. От пиенето. Търси едно момиче. Туй място е било заведение за бели. Чаткаш ли?
Барманът облиза устни.
— Нямало го е доста време. Осем години. Май няма представа колко дълго е това, макар че навярно му изглежда колкото цял един живот. Смята, че тукашните хора трябва да знаят къде е момичето му. Чаткаш ли?
Барманът каза бавно:
— Мислех, че сте заедно.
— Нямаше начин. Попита ме нещо долу и после ме довлече горе. Не съм го виждал преди. Но не ми се щеше да ме подхвърля по покривите. Какво имаш там долу?
— Рязана пушка — рече барманът.
— Тц. Това е незаконно. Слушай, аз съм с тебе. Имаш ли нещо друго? — прошепнах аз.
— Пищов. В кутия от пури. Пусни ми ръката.
— Чудесно. Сега се придвижи малко. Спокойно сега. Настрани. Не е дошъл моментът да вкарваме артилерията.
— Ти го казваш — усмихна се подигравателно барманът, наблягайки с уморената си тежест върху ръката ми. — Ти го…
Спря. Очите му се завъртяха. Главата му трепна…
В задната част на заведението, зад затворената врата, до масата за зарове се разнесе глух тъп звук. Би могло да бъде затръшната врата, но ми се стори, че не е това. И барманът мислеше същото. Той замръзна на място. От устата му потекоха лиги. Ослушах се. Никакъв звук. Спуснах се бързо към края на тезгяха. Достатъчно дълго бях слушател.
Вратата в дъното се отвори с трясък и Малой Лоса влетя с плавен, тежък скок и замря на място с широка бледа усмивка на лицето. Армейският „Колт“ 45 калибъра изглеждаше като детска играчка в ръката му.
— Без майтапи. Лапите на бара — рече спокойно той.
Барманът и аз поставихме ръцете си на бара. Малой Лоса огледа с периферно зрение помещението. Усмивката му бе изопната, като закована. Раздвижи крака и безмълвно прекоси помещението. Имаше вид на човек, който може да обере банка сам — дори и в тези дрехи.
Приближи се до бара.
— Горе ръцете, черньо.
Барманът вдигна ръце високо във въздуха. Гигантът пристъпи откъм гърба ми и ме опипа грижливо с лявата си ръка. Дъхът му пареше врата ми. Отдръпна се.
— И господин Монтгомери не знаеше къде е Велма. Опита се да ми каже… с това.
Грубата му ръка потупа револвера. Бавно се извърнах и го погледнах.
— Даа, ще ме познаеш. Няма никога да ме забравиш, приятелю. Само им кажи на тез гуньовци да не бъдат лекомислени, това е всичко — заклати той пистолета. — Е, довиждане, будали. Трябва да гепя трамвая.
Пое към площадката на стълбището.
— Не си платил — рекох аз.
Спря се и ме изгледа внимателно.
— Може би ти имаш нещо за плащане, но не ти давам зор.
Тръгна, промуши се през двойната врата и стъпките му заглъхнаха по стълбите.
Барманът се наведе. Скочих зад тезгяха и го изблъсках встрани. На лавицата под бара, под един пешкир, лежеше срязаната ловджийска пушка. До нея имаше кутия от пури, а в нея автоматичен пистолет 38 калибъра. Взех го. Барманът се притисна о редицата чаши зад бара.
Заобиколих бара, прекосих заведението и се спрях пред зейналата врата зад масата за зарове. Зад вратата имаше неосветен коридор във формата на обърнато Г. Биячът лежеше в несвяст проснат по очи на пода с нож в ръката си. Наведох се, измъкнах ножа и го запокитих към стълбището. Биячът дишаше апоплектично и ръката му бе безжизнена.
Прескочих го и отворих вратата с надпис „офис“.
Близо до отчасти затуления с дъски прозорец имаше малко одраскано бюро. На стола нечие туловище бе щръкнало като свещ. Столът имаше висока облегалка, която стигаше точно до тила на мъжа. Главата му бе провиснала назад върху високата облегалка на стола, така че носът му сочеше към закования прозорец.
Отдясно на мъжа зееше отвореното чекмедже на бюрото. Вътре имаше вестник с мазно петно по средата. Пистолетът трябва да е бил там. Навярно идеята е изглеждала прекрасна навремето си, но положението на главата на господин Монтгомери бе доказателство, че идеята се е оказала погрешна.
На бюрото имаше телефон. Оставих рязаната пушка и отидох да заключа вратата, преди да се обадя в полицията. Така се чувствувах по сигурен, а господин Монтгомери, струва ми се, нямаше нищо против.
Когато момчетата от патрулната кола изтрополиха по стълбите, биячът и барманът бяха изчезнали и аз бях сам-самичък на местопрестъплението.