— В тази работа най ми харесва, че всички се познават помежду си. Госпожа Грейл също е познавала Мариот.
— Откъде разбрахте? — запита той бавно.
Не отговорих.
— Ще трябва ли да кажете на полицията… за онези цигари.
Свих рамене.
— Чудите се защо не съм заповядал да ви изхвърлят — рече Амтор любезно. — Второ Поколение ще ви счупи врата като стрък целина. И аз самият се чудя. Изглежда, имате някаква хипотеза. На изнудвачи не плащам. Нищо не печеля от това… а и имам много приятели. Но, разбира се, има известни елементи, които биха желали да ме злепоставят. Психиатри, сексолози, невролози, злобни, дребни човечета с гумени чукчета и рафтове, претрупани с литература за отклоненията от нормалното. И, разбира се, всички те са… лекари. Докато аз си оставам… нещо като шарлатанин. Каква е хипотезата ви?
Опитах се да го накарам да сведе очи под втренчения ми поглед, но бе невъзможно. Усетих се да облизвам устните си.
Той сви леко рамене.
— Не мога да ви се сърдя, че искате да я запазите за себе си. Трябва да се помисли по този въпрос. Може би сте много по-интелигентен, отколкото си помислих отначало. Аз също допускам грешки. Впрочем… — наведе се той напред и обгърна млечнобелия глобус с двете си ръце.
— Мисля, че Мариот е бил изнудвач на жени. И е служел за примамка на банда за бижута. Но кой му е казвал кои жени да подбере… местата, които посещават, как да стане интимен с тях, да ги люби, да ги накара да се натруфят с диаманти и да ги изведе, а после да се измъкне до телефона и да съобщи на юнаците къде да действуват?
— Това — рече внимателно Амтор — е вашата представа за Мариот… и за мен. Противно ми е.
Наведох се напред и доближих лицето си на тридесет сантиметра от неговото.
— Замесен сте в бандитизъм. Както и да го усуквате, бандитизмът си е бандитизъм. А не са само картичките, Амтор. Както казвате, всеки би могъл да ги има. Но и марихуаната. — Вие не бихте участвували в подобна игра на дребно… не и при вашите възможности. Но на гърба на всяка картичка има празно място. А на празните места, дори на надписаните понякога има надписи със симпатично мастило.
Той се усмихна мрачно, но почти не го забелязах. Ръцете му се придвижиха към млечнобелия глобус. Светлината угасна. В стаята стана тъмно като под шапка-невидимка.
21
Ритнах стола си назад, станах и измъкнах пистолета от кобура под мишницата си. Но нямаше смисъл. Сакото ми бе закопчано и бях твърде бавен. Както и да е, щях доста да се забавя, ако се наложеше да стрелям по някого.
Усетих безшумен полъх във въздуха и мирис на пръст. В пълния мрак индианецът ме удари изотзад и прикова ръцете ми до хълбоците. Взе да ме повдига. Все още бих могъл да извадя пистолета и да нашаря стаята с безцелни изстрели, но наблизо нямаше кой да ми помогне. Май че нямаше и никакъв смисъл.
Пуснах пистолета и го хванах за китките. Бяха мазни и плъзгави. Индианецът пое въздух гърлено и ме храсна о пода с удар, който ми изправи косите. Сега вместо аз да съм го хванал, той ме държеше за китките. Бързо ги изви назад и едно коляно като бордюр потъна в гърба ми. Огънах се. Мене може да огъне. Да не съм градският съвет, та да му се опра.
Опитах се да крещя без каквато и да е полза. Дъхът ми заседна на гърлото и не можеше да излезе. Индианецът ме хвърли странично и докато падах, ми приложи ножично хвърляне. Бях му в кърпа вързан. Ръцете му се протегнаха към шията ми. Понякога се събуждам нощем. Чувствувам ги на това място и усещам неговия мирис. Усещам как дъхът ми се съпротивява, как губи и мазните пръсти се забиват все повече. После ставам, пия малко и пускам радиото.
Вече почти си бях отишъл, когато светлината заблестя отново, кървавочервена поради кръвта в очните ми ябълки и по дъната им. Нечие лице заплува и нечия ръка ме потупа деликатно, но другите ръце останаха на гърлото ми. Един глас рече нежно:
— Нека си поеме дъх…
Индианецът ме изправи на крака. Блъсна ме назад в стената, като ме държеше за двете извити китки.
— Любител — рече гласът меко и нещо лъскаво, твърдо и горчиво като смъртта ме перна през лицето. Нещо топло протече. Близнах го и усетих вкуса на желязо и сол.
Нечия ръка тършуваше из портфейла ми. Друга претършува всичките ми джобове. Завитата в салфетка цигара се показа и бе измъкната. Изчезна някъде в мъглата пред очите ми.
— Цигарите бяха три? — рече гласът любезно и лъскавото нещо отново ме удари по челюстта.
— Три — преглътнах аз.
— И къде казваш, че били останалите?