— В бюрото ми… в службата.
Лъскавото нещо отново ме удари.
— Сигурно лъжеш, но можем да проверим.
Ключовете ми заблестяха с весели, червени светлинки. Гласът каза:
— Стисни го още малко.
Железните пръсти се впиха в гърлото ми. Бях разпнат на стената срещу вонята му и здравите му мускули. Протегнах се, хванах го за единия му пръст и се опитах да го извия.
Гласът каза меко:
— Чудно. Вече се е понаучил.
Лъскавият предмет отново изсвистя във въздуха. Храсна ме по челюстта, тоест онова, което някога бе моя челюст.
— Пусни го. Ще мирува — рече гласът.
Тежките силни ръце се отпуснаха и аз политнах напред, направих крачка и се задържах на крака. Амтор стоеше едва забележимо усмихнат, почти като насън пред мен. С изящната си, прекрасна ръка държеше пистолета ми. Беше го насочил в гърдите ми.
— Бих могъл добре да те науча — рече той с мекия си глас. — Но каква полза? Мръсен малък човек в един мръсен малък свят. Лъч просветление и пак ще си бъдеш същият. Не е ли така? — усмихна се той красиво.
Хвърлих се към усмивката му с всичко, което ми бе останало. Не излезе толкова лошо. Олюля се и от ноздрите му потече кръв. После се окопити, оправи се и вдигна отново пистолета.
— Седни, чедо мое — рече той меко. — Имам посетители. Радвам се, че ме удари. Това улеснява нещата.
Напипах белия стол, седнах и положих главата си на бялата маса до млечнобелия глобус, който сега отново излъчваше мека светлина. Гледах го втренчено отстрани, с лице на масата. Светлината ме обайваше. Хубава светлина, хубава мека светлина. Зад мен и край мен нямаше нищо освен тишина. Мисля, че заспах, просто, ей така, с окървавено лице на масата, а строен красив дявол с моя пистолет в ръка ме наблюдаваше и се усмихваше.
22
— Добре — рече едрият. — Може да престанеш да шикалкавиш вече.
Отворих очи и вдигнах глава.
— Хайде в другата стая, приятелче.
Станах, все още сънен. Влязохме някъде през някаква врата. После видях къде се намираме — в бойницата, цялата окръжена от прозорци. Навън вече бе черно като катран. Жената с фалшивите пръстени седеше зад бюрото си. До нея стоеше някакъв мъж.
— Седни тук, приятелче — натисна ме другият. Столът бе хубав, с прав гръб, но удобен, макар че не ми се седеше. Жената зад бюрото бе отворила пред себе си бележник и четеше на висок глас от него. Един нисък възрастен мъж с безизразно лице и сиви мустаци я слушаше.
Амтор стоеше до един прозорец с гръб към стаята, загледан навън към далечната спокойна крайбрежна ивица на океана, отвъд светлините на кея, отвъд света. Веднъж полуизвърна глава да ме погледне и успях да видя, че бе избърсал кръвта от лицето си, но носът му не бе онзи нос, който видях за пръв път, а два номера по-голям. Това ме накара да се ухиля, както си бях със спукани устни и всичко останало.
Погледнах към това, което издаваше тези звуци, това, което бе под носа ми и ми бе помогнало да стигна дотук. Някакъв си деветдесеткилограмов врял и кипял тип с проядени зъби и сладък глас на цирков клакьор. Бе як, бърз и сигурно ядеше кърваво месо. Никой не би посмял да го разиграва. Бе от този вид ченгета, които всяка вечер си плюят на палката, вместо да си кажат молитвата. Но имаше шеговити очи.
Стоеше пред мен, разкрачил кривите си крака, в ръка държеше отворения ми портфейл, драскаше по кожата с нокътя на десния си палец, сякаш му правеше удоволствие да разваля нещата. Дребни неща, ако нямаше нищо друго подръка. Но да променя физиономии вероятно му бе по-приятно.
— Сеирджия, а, приятелче? От големия порочен град, а? Малко шантаж, а?
Бе килнал шапката си на тила. Косата му бе прашнокафява, потъмняла от потта на челото. Шеговитите му очи бяха прошарени от червени вени.
Чувствувах гърлото си, сякаш го бяха прекарали през преса за изцеждане на пране. Посегнах и го опипах. Проклетият индианец. Имаше пръсти като инструментална стомана.
Мургавата жена престана да чете от бележника си и го затвори. Възрастният възмалък мъж със сивите мустаци кимна, приближи се и застана зад този, който разговаряше с мен.
— Ченгета? — попитах аз, потривайки брадичката си.
— А ти как мислиш, драги?
Полицейски хумор. Дребният имаше белмо в едното око и то изглеждаше полусляпо.
— Не и от Лос Анжелос — рекох аз, като го поглеждах. — С това око отдавна да са те пенсионирали в Лос Анжелос.
Едрият ми подаде портфейла. Прегледах го. Всичките пари все още бяха там. Всички визитни картички. Нищо не липсваше. Бях изненадан.
— Кажи нещо, приятелче — рече едрият. — Нещо, което ще ни накара да те харесаме.
— Върнете ми пистолета.
Приведе се леко напред и се замисли. Виждах го как мисли. От мислене го боляха мазолите.