— Аха, искаш си пистолета, така значи? — погледна той встрани от оня със сивите мустаци. — Иска си пистолета — каза му той, после отново ме погледна. — А за какво ти е потрябвал пистолетът, приятелче?
— Искам да застрелям един индианец.
— А, така ли, искаш да застреляш индианеца, приятелче?
— Аха… само един индианец, бащице.
Едрият отново погледна към онзи с мустаците.
— Това момче е много опасно. Иска да застреля някакъв индианец.
— Слушай, Хемингуей, я не повтаряй всяка дума след мен.
— Май че тоя откачи. Току-що ме нарече Хемингуей. Ти как мислиш, откачен ли е?
Оня с мустаците захапа пура и не каза нищо. Високият красив мъж на прозореца се извърна бавно и каза меко:
— Смятам, че е възможно да е загубил вътрешното си равновесие.
— Не знам откъде му дойде наум да ме нарича Хемингуей. Името ми не е Хемингуей.
По-възрастният каза:
— Не видях пистолет.
Погледнаха към Амтор. Амтор каза:
— Вътре е. При мен. Ще ви го донеса, господин Блейн.
Едрият мъж се наведе от кръста надолу, присви леко колене и за диша в лицето ми.
— Защо ме наричаш Хемингуей, драги?
— Не мога да кажа в присъствието на дами.
Изправи се отново.
— Виждате ли?
Погледна към онзи с мустаците, той кимна, после се извърна и се отдалечи, прекосявайки стаята. Плъзгащата се врата се отвори. Излезе и Амтор го последва.
Настъпи тишина. Мургавата жена погледна от висотата на бюрото си и се намръщи. Едрият мъж погледна към дясната ми вежда, леко разтърси глава насам-натам замислено.
Вратата отново се отвори и мъжът с мустаците се върна. Взе отнякъде шапка и ми я подаде. Извади пистолета ми от джоба си и ми го връчи. По тежестта разбрах, че е празен. Мушнах го под мишница и се изправих.
Едрият каза:
— Хайде, приятелче. Да се махаме оттук. Струва ми се, че имаш нужда от малко чист въздух.
— Добре, Хемингуей.
— Но той продължава да ме нарича така — рече тъжно едрият. — Вика ми Хемингуей, понеже присъствуват дами. Не смяташ ли, че това може да е някаква мръсна шега от негова страна?
Мъжът с мустаците каза:
— Побързай.
Едрият ме хвана за ръка и отидохме до малкия асансьор. Той дойде и ние се качихме.
23
Слязохме на дъното на асансьорната шахта, минахме по тесния коридор и излязохме през черния вход. Навън въздухът бе чист и свеж, под нас лежеше спусналата се над океана мъгла. Вдишах дълбоко.
Едрият още ме държеше за ръката. Отвън стоеше някаква кола, обикновена тъмна лимузина с частни номера.
Едрият отвори предната врата и се извини:
— Вярно, че не отговаря на класата ти, драги. Но малко въздух ще ти дойде чудесно. Какво ще кажеш за това? Не бихме искали да направим нешо против волята ти, драги.
— Къде е индианецът?
Той разтърси леко глава и ме набута в колата. Бях отдясно на шофьора.
— Ах, да, индианецът? Ще трябва да го застреляш с лък и стрела. Такъв е законът. Тук е, отзад.
Погледнах назад. Нямаше никой.
— По дяволите, няма го — каза едрият. — Някой ще трябва да го е тафнал. Вече не можеш нищо да си оставиш в незаключена кола.
— Побързай — рече мъжът с мустаците и седна на задната седалка.
Хемингуей заобиколи и натика дебелото си шкембе зад волана. Запали. Завихме и се понесохме по алеята с див здравец от двете страни. Откъм морето повя студен вятър. Звездите бяха твърде далеч. Нищо не казваха.
Стигнахме до края на алеята, излязохме на бетонения планински път и се понесохме, без да бързаме, по него.
— Как така си без кола, драги?
— Амтор изпрати да ме вземат.
— Защо ли му е притрябвало да ти праща кола, а, приятелче?
— Сигурно е искал да ме види.
— Момчето си го бива — рече Хемингуей. — Преценява нещата.
Той се изплю през прозореца, взе завоя красиво и подкара колата с пълна газ надолу по склона.
— Казва, че си му се обадил по телефона и си се опитал да го хванеш на въдицата. И той решил, че е по-добре да види със собствените си очи с кого си има работа… И праща собствената си кола.
— Понеже знае, че ще извика някакви познати ченгета и те ще ме откарат с тяхната — рекох аз. — Добре, Хемингуей.
— Ах, пак ли това. Добре. Та той си има диктофон под масата и секретарката му е записала всичко. Когато ние пристигнахме, тя го прочете от начало до край на господин Блейн.
Обърнах се и погледнах господин Блейн. Пушеше пура спокойно, сякаш бе по пантофи. Той изобщо не ме погледна.
— Има си хас — рекох аз. — Навярно ви е прочела куп банални записки, приготвени за такива случаи.
— Може би ще ни кажеш, защо си искал да го видиш? — предложи учтиво Хемингуей.