Затворих вратата, малката кола се плъзна до мен, а аз я заобиколих, за да се кача.
Закара ме чак до вкъщи, стиснала устни, вбесена. Караше като фурия. Когато слязох пред жилищния блок, тя ми каза лека нощ с леден глас, обърна малката кола посред улицата и преди да успея да си извадя ключовете от джоба, вече я нямаше.
Заключваха входната врата в единадесет. Отключих я и прекосих вмирисаното на мухъл преддверие на път към асансьора. Изкачих се до моя етаж, осветен от студена светлина. Пред вратите стояха бутилки мляко. В дъното биеше на очи червената противопожарна врата. Тя имаше отворено прозорче, през което влизаше ленива струйка въздух, която обаче бе недостатъчна да прогони напълно миризмата на готвено. Бях у дома си, в един заспал свят, безобиден като спяща котка.
Отключих вратата на апартамента, пристъпих и вдъхнах, облегнат за малко на вратата, мириса, преди да запаля лампата. Домашен аромат, мирис на прах и тютюнев дим, мирис на свят, в който са живели и продължават да живеят мъже.
Съблякох се и си легнах. Сънувах кошмари и се събудих изпотен. Но на сутринта отново бях във форма.
28
Седях на леглото си по пижама и се канех да стана. Не се чувствувах много добре, но не се чувствувах и толкова зле, колкото се очакваше, не толкова зле, колкото бих се чувствувал, ако бях на заплата. Болеше ме главата, чувствувах я голяма и гореща, а езикът ми бе сух и обложен, гърлото ми пак ме наболяваше и челюстта ми бе поразместена.
Утрото бе сиво, с гъста мъгла, хладно, но имаше вероятност да се затопли. Вдигнах се от леглото и потърках стомаха си, там, където ме наболяваше от повръщането. Левият ми крак се чувствуваше прекрасно. Изобщо не изпитваше каквато и да е болка. Затова трябваше да ритна с него ъгъла на леглото.
Още проклинах, когато се разнесе рязко почукване на вратата, онзи вид началническо почукване, което те кара да отвориш вратата само пет сантиметра, да му теглиш една сочна псувня и да я затръшнеш отново.
Открехнах я малко повече от пет сантиметра. Лейтенант-детектив Рандал се бе изтъпанчил в кафяв габардинен костюм, с филцова шапка на глава, спретнат, чист и тържествен и със злобен поглед в очите.
Бутна леко вратата и аз отстъпих назад. Влезе, затвори я и се огледа.
— Цели два дни те търся — рече той, без да ме поглежда. Очите му оглеждаха стаята.
— Бях болен.
Той се поразходи с лека, еластична стъпка, стиснал шапката си под мишница, пъхнал ръце в джобовете. Не бе чак толкова едър за ченге. Извади ръката си от джоба и внимателно постави шапката върху някакви списания.
— Не си беше у дома.
— Бях в болница.
— Коя болница?
— Болница за мамини синчета.
Потръпна, сякаш го бях зашлевил през лицето. Под кожата му изби тъмен цвят.
— Малко си подранил, а… за неща като тези?
Не рекох нищо. Запалих цигара. Дръпнах веднъж и отново си седнах бързешком на леглото.
— Няма лек за хора като теб, какво ще кажеш? — рече той. — Освен да те тикна на топло.
— Болен съм и не съм пил още утринното си кафе. Не може да очакваш умът ми да сече като бръснач.
— Предупредих те да не работиш по този случай.
— Ти да не си господ-бог. Дори не си и Исус Христос — дръпнах още веднъж от цигарата. Изпитах неприятно чувство, но вече я понасях по-добре.
— Сам не знаеш колко много неприятности мога да ти създам.
— Вероятно.
— Знаеш ли защо досега не съм ти направил нищо?
— Аха…
— Защо? — приведе се леко той напред, ожесточен като териер с онзи неподвижен поглед в очите, който всички придобиват рано или късно.
— Защото не си ме намерил.
— Мислех, че ще кажеш нещо друго, и щях да те цапардосам по муцуната.
— Двадесет милиона долара, изглежда, не те плашат. Но може и да ти наредят отгоре.
Дишаше тежко с полуотворена уста. Много бавно извади от джоба си пакет цигари и скъса обвивката. Пръстите му леко потреперваха. Постави една цигара между устните си и се отправи към масичката ми със списанията за кибрит. Грижливо запали цигарата, пусна клечката в пепелника, а не на пода и глътна дима.
— Онзи ден по телефона те посъветвах нещо. В четвъртък.
— В петък.
— Да… петък. Това не хвана дикиш. Разбирам защо. Но по това време не знаех, че си задържал доказателствен материал. Просто ти препоръчвах начин на поведение, което ми се струваше подходящо за случая.
— Какъв доказателствен материал?
Той ме изгледа мълчешком.
— Ще пиеш ли кафе? От него може да се очовечиш.
— Не.
— Аз пък ще пия — станах аз и понечих да тръгна към кухничката.
— Я сядай — озъби се Рандал. — Още не съм свършил.