— Тъкмо напротив — каза тлъстият началник категорично, доколкото един тлъст човек може да бъде категоричен. — Той е моят началник на детективите. Капитан Блейн.
— Може ли да ги повикате тези двамата в канцеларията си?
Взе картичката ми и я прочете отново. Остави я. Махна с меката си блестяща ръка.
— Не, ако не ми посочите по-основателна причина — рече той любезно.
— Не мисля, че ще мога, шефе. Случайно да познавате човек на име Джулз Амтор? Представя се за психически консултант. Живее на върха на един хълм в Стилууд Хайтз.
— Не. При това Стилууд Хайтз не е в моята територия — каза шефът. Очите му вече бяха очи на човек, който има едно наум.
— Точно това е странно. Видите ли, отидох да се обадя на господин Амтор във връзка с един мой клиент. Господин Амтор си въобрази, че го шантажирам. Вероятно хората с неговото занятие доста лесно си въобразяват подобно нещо. Има един як телохранител индианец, с когото не можех да се справя. И така индианецът ме държеше, а Амтор ме би със собствения ми пистолет. После изпрати да повикат двама полицаи. И те се оказаха Голбрайт и господин Блейн. Какво ще кажете за това?
Началникът Уакс плесна много леко с ръце върху бюрото си. Присви очи, почти ги затвори, но не съвсем. Хладният блясък на очите му светеше между дебелите клепачи, и то право в очите ми. Седеше съвсем неподвижен, сякаш слушаше. После отвори очи и се усмихна.
— И какво стана после? — запита той вежливо като бияч в луксозен клуб.
— Претърсиха ме, взеха ме в тяхната кола, изхвърлиха ме насред планината и ме халосаха с палка, докато слизах.
Кимна, сякаш това, което бях казал, бе най-естественото нещо на света.
— И това се случи в Стилууд Хайтз — каза той меко.
— Аха.
— Знаете ли за какъв ви мисля? — облегна се той леко на бюрото, но не много, защото шкембето му пречеше.
— За лъжец — рекох аз.
— Вратата е там — рече той, сочейки към нея с малкия пръст на лявата си ръка.
Не се и помръднах. Продължих да го гледам. Когато се вбеси достатъчно, за да натисне звънеца, рекох:
— И двамата правим една и съща грешка. Вие си мислите, че съм дребен частен детектив, който си придава важност, предявява обвинение сръщу полицейски служител, което дори да е вярно, служителят ще да е взел мерки да не може да се докаже. Съвсем не. Не идвам да се жалвам. Считам, че грешката е съвсем естествена. Искам да си оправя сметките с господин Амтор и искам вашият човек Голбрайт да ми помогне. Няма нужда да безпокоите господин Блейн. Голбрайт ми стига. Не съм дошъл без връзки. Зад себе си имам високопоставени хора.
— Колко високо? — запита шефът и се захили на остроумието си.
— Колко високо е според вас Астер Дрейв № 862, където живее господин Грейл?
Лицето му се измени толкова основно, сякаш друг човек бе седнал в неговия стол.
— Госпожа Грейл по една случайност е моя клиентка.
— Заключете вратата. Вие сте по-млад от мен. Пуснете секрета. Нека започнем отначало като приятели. Имате честно лице, Марлоу.
Станах и заключих вратата. Когато се върнах до бюрото по синия килим, шефът бе извадил чудесна на вид бутилка и две чаши. Хвърли шепа кардамомови семки на попивателната си и напълни двете чаши.
Отпихме. Той олюпи няколко кардамомови семена и ги задъвкахме с мълчание, гледайки се в очите.
— Това ни дойде добре — напълни отново чашите той.
Беше мой ред да люпя семки. Избута черупките с ръка от попивателната на пода, усмихна се и се изтегна назад.
— Хайде, кажете сега за какво става дума. Тази работа, която вършите за госпожа Грейл, има ли някаква връзка с Амтор?
— Има. По-добре е да проверите дали ви казвам истината.
— Прав сте — той се пресегна към телефона. После извади малко тефтерче от жилетката си и потърси номера. — Участници в предизборната кампания — рече той и намигна. — Кметът много държи да им се оказват всички почести. Да, ето го — бутна тефтера настрани и набра номера.
Срещна същите трудности с иконома, които имах и аз. От това ушите му почервеняха. Накрая го свързаха с нея. Ушите му продължаваха да бъдат червени. Трябва да е била доста рязка с него.
— Иска да говори с теб — бутна той телефона през широкото си бюро.
— Тук е Фил — казах аз, намигайки палаво на шефа.
Чу се сдържан, предизвикателен смях.
— Какво правиш с този тлъст мърляч?
— Пийваме му по малко.
— Че тъкмо с него ли намери да пиеш?
— В момента, да. Служба. Нещо ново? Струва ми се, разбираш за какво питам.
— Не. Известно ли ти е, че онази вечер ме накара да те чакам цял час? Да не би да имам вид на момиче, с което могат така да се подиграват?
— Изпаднах в беда. Какво ще кажеш за довечера?