Тя стана, заклати се навън от стаята и се върна с две дебели нечисти чаши.
— Без мезе. Това, дето го носите, е достатъчно.
Налях й една глътка, която би ме накарала да скоча през прозореца. Тя се пресегна жадно, глътна я като таблетка аспирин и погледна към бутилката. Налях й още, а на себе си по-малко. Очите й вече бяха станали два тона по-кафяви.
— Човече, това питие ми влиза като масло — каза тя и седна. — Не се усеща кога си го изфиркал. За какво говорехме?
— За червенокосо момиче на име Велма, което е работило във вашето заведение на „Сентрал авеню“.
— А, да — гаврътна тя втората си чашка. Приближих я и оставих бутилката на нейно разположение. Тя се пресегна. — Даа. Та кой казваше, че си?
Подадох й визитната си картичка. Тя я прочете, като мърдаше език и устни, после я остави на масичката край себе си, а отгоре й сложи празната чаша.
— О, частен детектив. Това не го споменахте, господине — заклати пръст с весел упрек. — Но питието говори, че си порядъчно момче. Да пием за престъпността — наля си тя трета чаша и я гаврътна.
Седнах, превъртях цигара между пръстите си и зачаках. Или знаеше нещо, или не знаеше. Ако знаеше нещо — или щеше да ми каже, или нямаше. Толкова просто беше.
— Хубавичка, малка, червенокоса — каза бавно и дебело тя. — Даа, помня я. Песни и танци. Хубави крака и не си прощаваше. Духна нанякъде. Откъде да ги знам какво правят тези уличници?
— Е, всъщност не мислех, че ще знаете. Но бе естествено да дойда и да ви попитам, госпожо Флориан. Сипете си уиски… ще изтичам за още, ако стане нужда.
— Но ти не пиеш — рече тя внезапно.
Обхванах чашата си с ръка и погълнах съдържанието й бавно, за да изглежда повече.
— Къде се намират роднините й? — запита тя неочаквано.
— Какво значение има това?
— Добре — усмихна се тя иронично. — Всички ченгета си приличате. Добре, красавецо. Тоз, който ме черпи, е мой човек.
Тя се пресегна за бутилката и си наля за четвърти път.
— Не би трябвало да дрънкам пред теб. Но когато някой ми хареса, за мен няма граници. Отракана бе като корито за пране — усмихна се тя престорено. — Стой си на мястото, да не настъпиш някоя змия. Хрумна ми идея.
Стана от люлеещия се стол, кихна, халатът й почти се изсули. Загърна го обратно на корема си и се втренчи в мено студено.
— И да не надничаш — рече тя и излезе отново от стаята, блъскайки се с рамо в рамката на вратата.
Чух несигурните й стъпки в задната част на къщата.
Филизите на пойнсетията потропваха тихо по фасадата. Въжето с дрехите скърцаше глухо встрани от къщата. Продавачът на сладолед премина по улицата, звънейки със звънеца си. Голямото ново радио в ъгъла нашепваше за танци и любов с дълбок, мек, възбуден тон, подобен на тембъра на разнежен певец на любовни песни.
После от дъното на къщата се разнесоха най-разнообразни трясъци. Изглежда, се преобърна стол, чекмеджето на някакво бюро бе изтеглено със замах, та тресна на пода, чу се тършуване, сгромолясване и пиянско мърморене. Последва бавното изщракване на ключалка и скърцането на отварящ се сандък. Чу се още тършуване и тряскане. Един поднос полетя на пода. Станах от кушетката и се промъкнах в столовата, а оттам в един тесен коридор. Погледнах иззад ъгъла на отворената врата.
Тя се клатушкаше пред един сандък, опитваше се да сграбчи нещо, а после отмяташе гневно косата си назад. Беше по-пияна, отколкото смяташе. Приведе се надолу, закрепи се на сандъка, закашля се и завъздиша. После се отпусна на дебелите си колене и мушна и двете си ръце в сандъка. След малко ги извади. В ръцете си държеше несигурно дебел пакет, вързан с избеляла розова панделка. Бавно и несръчно тя развърза панделката. Измъкна един плик от пакета и се наведе отново, за да мушне плика на скришно място отдясно на сандъка. Завърза отново панделката с несигурни пръсти.
Промъкнах се обратно по пътя, по който бях дошъл, и седнах на кушетката. Като издаваше апоплектични звуци, тя се върна във всекидневната и застана на входа, като се олюляваше с вързания с панделка пакет.
Ухили ми се тържествуващо, хвърли пакета, който падна пред краката ми. Заклати се обратно към люлеещия се стол, седна и посегна към уискито.
Вдигнах пакета от пода и развързах избелялата розова панделка.
— Прегледай ги — изръмжа жената. — Снимки. Изрезки от вестници. Тия уличници никога не са се мяркали във вестниците освен в полицейските съобщения за арести. Все хора от бранша. Това е всичко, което негодникът ми остави… тях и старите си дрехи.
Прелистих купчината лъскави фотографии на мъже и жени в професионални пози. Мъжете имаха остри, лисичи лица, състезателни екипи и ексцентричен палячовски грим. Професионални танцьори и комици от мрежата на контрабандните пивници. Едва ли някой от тях се бе добрал западно от главната улица в по-добрите заведения. Можеш да ги намериш в пиянските водевилни пиески или в евтините увеселителни локали, цинични, доколкото позволява законът, и от време на време достатъчно цинични за хайка, шумен полицейски процес, а после — обратно в техните спектакли, ухилени, садистично долни и противни, като вонята на застояла пот. Жените имаха хубави крака и излагаха на показ прелестите си повече от допустимото. Но лицата им бяха банални като котката на някой писарушка. Блондинки, брюнетки с огромни кравешки очи, със селяшка тъпота в тях. Малки, пронизващи очи С хлапашка алчност. Едно-две от лицата бяха явно порочни. Една-две може и да са били червенокоси. На снимките не си личеше. Прегледах ги небрежно, без интерес и завързах панделката отново.