Започнахме да минаваме покрай знаци за Флоурънс. Това ме устройваше. Градът се намираше на по-малко от сто километра, а сега беше пет и двайсет сутринта. Към седем щеше да се развидели и ми се искаше да стигнем преди разсъмване. Щях да зарежа доджа — налагаше се да намерим някакъв друг транспорт. Трябваше по какъвто и да е начин да стигнем до Флорида.
Петнайсетина километра преди града видях знак за крайпътен къмпинг с тоалетни и информационно бюро. Спрях там и взех безплатна карта на района. Кели дремеше. Отворих вратата и излязох навън. Пееха птици и небето започваше да изсветлява. Въздухът все още леко щипеше, но денят обещаваше да е топъл. Протегнах се с наслада. Смърдях на пот и целият бях мръсен. Очите ми пареха, подути от безсъние, да не говорим за болките в тила.
Картата показваше, че в града има гара. Това би могло да е някакво начало. Върнах се в колата и събрах чантичките и портфейлите, за да ги изхвърля. Всички бяха от скъпа кожа. В едното портмоне открих хероин и малко марихуана, увита в станиол. Разглезените тийнейджъри очевидно бяха във великденска ваканция и използваха всичките си хормони преди следващия семестър в колежа. Мама и татко си скъсваха задниците от работа, за да ги осигурят, а те си мислеха, че целият свят им е длъжен. Майната им, радвах се, че ги бях обрал. Имаше голяма вероятност да са прекалено засрамени, за да съобщят в полицията. Навярно все още си седяха там, обвиняваха се един друг и се мъчеха да измислят как да почистят петната от урина по кожената тапицерия. Изхвърлих всичко в кошчетата за смет.
Подкарахме към гарата. Градът изглеждаше така, като че ли е на смъртно легло, но се полагат всички усилия, за да бъде задържан пациентът жив. Историческият център беше реставриран, но във всички магазини като че ли се продаваха само ароматични свещи и сапуни. Нямаше нищо за истински хора, нямаше абсолютно никакъв живот.
Стигнахме до гарата. Изглеждаше като която и да е гара, в който и да е американски град — пълна с бездомници, които висяха там, защото бе топло. Смърдеше на тела и гнилоч, по пейките лежаха пияници.
Погледнах към информационните табла. Изглежда можехме да стигнем до Де Ланд с влак и да се прехвърлим на автобус за Дейтона. Наближаваше шест часът. Влакът щеше да пристигне в седем.
Касата вече беше отворена — цялата в телена мрежа, боядисана с бяла, лющеща се боя. Зад нея едва се виждаше голямо черно лице, което искаше да знае закъде пътуваме.
Един час по-късно се качихме на влака, открихме местата си и се стоварихме върху тях. Вагонът ни беше полупразен. Кели се сгуши в мен, уморена като куче.
— Ник?
— Какво?
Разглеждах другите пътници. Всички приличаха на мен — изтощени възрастни, грижещи се за деца.
— Къде отиваме?
— Да видим един приятел.
— Кой приятел? — Идеята като че ли й допадна. Навярно й бе писнало от моята компания.
— Живее край брега. Казва се Франки.
— На почивка ли отиваме при него?
— Не, Франки не е такъв приятел.
Реших да продължа разговора, докато заспи. Ритмичното потракване на влака скоро щеше да я прати в детския рай.
— Коя ти е най-добрата приятелка? Мелиса ли?
— Да. Казваме си неща, които са си наша тайна. — След като декларира вечната си любов с Мелиса, тя започна да ми описва всичките й лоши черти, главно склонността й да си играе с друго момиче, което Кели не харесваше.
— А на теб кой ти е най-добрият приятел, Ник?
Въпросът беше лесен, но нямаше да й кажа името. Ако пак ни пипнеха, щях да се обвинявам, че съм го споменал. Слънцето започваше да грее през прозорците! Наведох се през Кели и спуснах щорите.
— Най-добрият ми приятел се казва… Дейвид. — Това бе най-далечното от Юън име, за което успях да се сетя. — И ние точно като вас с Мелиса си казваме разни неща, които не знае никой друг. Всъщност, той има дъщеря, която е съвсем малко по-голяма от теб. Никой друг не знае за нея, освен нас с Дейвид — а сега и ти!
Отговор не последва. Като че ли започваше да се унася. Продължих да говоря, без да разбирам защо.
— Познаваме се от седемнайсетгодишна възраст и сме приятели още от самото начало. — Започнах да я галя по косата. Искаше ми се да й разкажа още, но открих, че не мога да го изложа с думи. Двамата с Юън просто винаги бяхме налице, когато някой от нас изпаднеше в беда. Всъщност това беше всичко. Не бях способен да го обясня.
31.
Франк де Сабатино беше влязъл в списъка с коледни картички на Коза Ностра в Маями и го бяха пратили в Англия в рамките на проекта за закрила на федералните свидетели. Участвах в групата, която се грижеше за него през трите му месеца, прекарани в Абъргейвъни, преди да се върне в Щатите. Франки бе висок метър шейсет и пет и ходеше невероятно раздърпан. Имаше мастиленочерна гъста къдрава коса като на футболист от осемдесетте години. Останалото от него приличаше на топка.