Внезапно осъзнах, че Кели поглъща всяка моя дума.
Той й намигна.
— Също като мен — млад, свободен и ерген! Да! — Големия Ал беше едно от най-нещастните копелета на света. Аз сигурно бях най-добрият му приятел.
На площадката отпред загърмя тежкият басов рап. Момчетата започнаха да припяват, акомпанирани от женски гласове. Очевидно бяха докопали мажоретките.
Подадох му дискетата и тя забръмча във флопито. Съвсем скоро щяхме да получим отговора на някой и друг от въпросите. Горната четвърт на стаята вече бе замъглена от тютюнев дим. Като се имаше предвид отсъствието на климатик, вътре едва се издържаше. Щях да се изнеса от тук в мига, в който си тръгнеше Големия Ал.
Погледнах навън иззад завесата, после отворих прозореца. Момчетата беснееха сред празни бирени кутии и забавляваха група момичета. Може би Големия Ал трябваше да отдели малко пари за татуировка и бермуди.
Първият от документите се появи на екрана. Франки тракаше на клавиатурата в сумрака. Посочих към една от електронните таблици.
— Ето тук имам проблем. Нямам представа какво означава това. Някакви идеи?
— Сега ще ти кажа. — Очите му не се откъсваха от екрана. — Това са данни за доставки и заплащане — не зная на какво точно. — Той сочеше с пръст екрана. — Никога не докосвай монитора! — скара се сам на себе си Франки, сякаш гълчеше някой от учениците си. Харесваше му — очевидно се беше вживял в ролята си.
— Виждаш ли това тук? — Вече говореше като човек, който си знае работата.
Погледнах към колоните, озаглавени с различни инициали.
— Отнасят се за доставките — поясни той. — Казват ти какво къде и за кого отива.
Започна да се спуска надолу по страниците, за да потвърди заключението си. Докато го правеше, подчертано кимаше с глава.
— Това определено са доставки и заплащания. Между другото, откъде ги намери? Ти не си най-грамотният в компютърно отношение човек на света, а няма начин тези неща да не са били защитени с парола.
— Имах търсеща програма.
— Леле! Каква точно? — Компютърният маниак се завръщаше.
— Мекси двайсет и едно — излъгах аз.
— Хопа, боклук! Сега има неща, дето вървят три пъти по-бързо. — Той погледна надолу, към Кели. — Това им е проблемът на англичаните — още са в епохата на парния двигател.
Сега бе излязъл от електронните таблици и преглеждаше имената на другите файлове.
— И с тези имам проблем — уведомих го аз. — Можеш ли да ги дешифрираш?
— Не разбирам — отвърна Франки. — С кои точно файлове имаш проблем?
— Ами, май са шифровани — просто случайни букви и цифри. Някаква възможност да ги разбереш? — Чувствах се като десетгодишно дете, поискало да му завържат връзките на обувките.
Той прегледа имената на файловете.
— Тези ли имаш предвид? Това са графики. Просто ти трябва съответната програма, за да ги прочетеш.
Франки натисна няколко клавиша, откри каквото търсеше, и избра един от файловете.
— Това са сканирани снимки — поясни той.
Наведе се и отвори кутията със сладолед, взе една от пластмасовите лъжички и започна да яде. След това хвърли на Кели друга лъжичка и каза:
— По-добре ела тук, преди чичо ти Ал да излапа всичко.
Първата снимка се появи на екрана. Представляваше зърнеста черно–бяла фотография на двама мъже, застанали на върха на стълбище, водещо към величествена старинна сграда. Отлично познавах и двамата. Сиймъс Макоули и Лайъм Фърнахан бяха „бизнесмени“, подставени лица за събиране на средства и други операции на ВИРА. Бяха добри играчи, дори веднъж успяха да прокарат „програма за възраждане на северноирландските градове“, подкрепена от британското правителство. Целият проект целеше осигуряване на работни места. Пред правителството излязоха с номера, че ако дадена общност е отговорна за строежите, няма да е толкова склонна да ги взривява. Но не ставаше и дума за това, че изпълнителите могат да, наемат само хората, посочени от ВИРА — същите тези хора продължаваха да декларират, че са безработни и да получават социални помощи, докато ВИРА събираше процент за това, че им позволява незаконно да работят на обектите. Така че на правителството всичко му струваше двойно. Разбира се, бизнесмените също взимаха своя дял. И щом държавата плащаше, защо да не взривяват сградите и после пак да ги строят?