ВИРА несъмнено беше претърпяла огромно развитие от дните, когато просеше дребни монети в западен Белфаст, Килбърн и Бостън. Още повече, че като контрамярка през 1988–ма Северноирландското бюро създаде специална финансова група, съставена от експерти по счетоводство, право, данъци и компютри. Двамата с Юън бяхме вършили доста работа за тях.
Сега Големия Ал отвори поредица снимки на Макоули и Фърнахан, които се ръкуваха с други двама мъже, после слизаха надолу по стъпалата и влизаха в мерцедес. Един от другите бе вече покойният господин Морган Макгиър. Той изглеждаше много елегантен в костюм, който ми беше познат. Бързо хвърлих поглед към Кели, но бе очевидно, че лицето му не означава нищо за нея. За четвъртия нямах каквато и да е представа. В момента обаче това нямаше значение.
Снимката не беше качествена: по краищата имаше тъмна ивица, дължаща се на лошо фокусиране, но въпреки това по паркираните отзад автомобили можех да определя, че са в Европа.
— Хайде да видим следващата — казах аз.
Де Сабатино разбираше, че съм познал нещо или някого. Той просто копнееше да научи какво е, искаше му се да влезе в играта. Беше прекарал пет години в пета глуха и сега имаше шанс да излезе от там.
Естествено нямах намерение да му разкривам нищо.
— Давай нататък.
Последва друга група снимки, които не ми говореха нищо.
Големия Ал ги погледна. На лицето му отново изгря широката динена усмивка.
— Сега ми е ясно за какво се отнасят онези електронни таблици.
— За какво?
— Познавам тоя тип. Работи за картелите.
На снимката четирийсетина годишен елегантен латиноамериканец излизаше от автомобил. Отново по фона можех да се досетя, че действието се развива в Съединените щати.
— Това е Раул Мартинес — каза той. — Участва в колумбийската търговска делегация.
С всяка минута ставаше все по-интересно. ВИРА винаги твърдеше, че няма връзка с наркотрафика, но печалбите от там бяха прекалено големи, за да ги пренебрегне. Сега разполагах с почти неопровержими доказателства за прякото им участие в картелите. Но това все още не решаваше моя проблем.
Франки продължи да отваря снимките.
— Ей сега ще видиш Раул с някой друг, гарантирам ти го. — След още две фотографии той възкликна: — Ето го, Големия лош Сал!
Този тип беше приблизително на същата възраст, но много по-висок. Навярно по някое време бе тренирал дигане на тежести. Сал беше голямо старо момче, при това съвсем плешиво.
— Мартинес никога не се движи без него — поясни Ди Сабатино. — Едно време вършехме много работа за тях. Готин тип, семеен. Прекарвахме кокаин чак до канадската граница. Тези момчета правеха всичко необходимо, за да осигурят свободен път и после всеки печелеше. Да, тези момчета, страхотни са!
Продължихме да отваряме файловете и видях двамата мъже да се хранят в ресторант заедно с друг тип, този път бял.
— Нямам представа кой е пък тоя — изсумтя Големия Ал.
Гледах над рамото му и не откъсвах очи от екрана.
— Ник? — повика ме Кели.
— След малко. — Обърнах глава към Големия Ал. — Съвсем никаква ли представа нямаш?
— Абсолютно.
— Ник?
— Не сега, Кели — отрязах я аз.
Тя обаче не се отказваше.
— Ник, Ник!
— Върни се при…
— Ник! Аз знам кой е този човек.
Погледнах стреснато към нея.
— Кой човек?
— Онзи, на снимката — ухили се тя. — Ти каза, че не знаеш кой е, ама аз знам.
— Този ли? — посочих към Мартинес.
— Не, онзи, преди него.
Големия Ал затвори няколко прозореца.
— Ей този!
Беше белият тип, който седеше с Раул и Големия лош Сал.
— Сигурна ли си? — попитах аз.
— Да.
— Кой е? — След преживяването ни с видеозаписите очаквах да назове кого ли не: от Клинт Истууд до Брад Пит.
— Това е татковият шеф.
Последва дълга пауза, докато смеля информацията. Големия Ал всмукваше въздух през зъбите си.
— Какво искаш да кажеш с това „татковият шеф“? — попитах аз.
— Веднъж дойде у нас на вечеря с една госпожа.
— Спомняш ли си името му?
— Не, тогава слязох долу да си налея вода и те вечеряха с мами и татко. Татко ме повика да го поздравя и ми каза: „Дай една усмивка, Кели, това е шефът ми!“ Тя успешно имитира Кев, но зърнах в очите й кратък проблясък на тъга.
Големия Ал се включи в разговора.