Нямаше как да не се усмихна. Единственото, в което Франк де Сабатино наистина бе добър, беше укриването на пари.
— Аре бе, Ники Две, кво му мислиш! — Той широко бе разперил ръце и ме гледаше като дете, направило някаква беля.
Дадох му времето, което искаше, и му написах номера на банковата сметка, където да прехвърли моя дял. Мамка му, Кели щеше да се нуждае от пари за училище, а и ми се щеше да получа нещо за всичките тези години, през които бях работил срещу тези типове. Чувствах се добре — та това си беше просто бизнес.
Франки приключи. На лицето му се бе изписало сериозно, делово изражение.
— Къде отиваш сега? — попита той.
— Няма да ти кажа — знаеш как е. Хората, с които бях свързан, сега са мъртви. Не желая същото да се случи и с теб.
— Глупости! — Големия Ал погледна към Кели и сви рамене. — Просто се страхуваш да не се раздрънкам пред някого.
— Не е така — възразих аз, макар че беше точно така. — Ако обаче не ми пратиш парите, знаещ какво ще направя.
Той повдигна вежди.
Погледнах го и се усмихнах.
— Ще се погрижа онзи, който трябва, да научи къде си.
Лицето му пребледня, но скоро резенът диня отново грейна. Франки поклати глава.
— Може и да не съм бил в бизнеса известно време, но виждам, че нищо не се е променило.
Телефонът иззвъня. Син нисан ни очакваше пред хотела. Големия Ал плати и ми даде квитанцията, за да я представя, когато го оставям. Двамата с Кели влязохме в колата, а той остана на тротоара с куфарчето си. Натиснах бутона, за да отворя прозорците. В далечината продължаваше да кънти басовият рап.
— Виж, Ал, ще ти пратя имейл, за да съм сигурен, че знаеш къде е оставена колата.
Той бавно кимна. В момента осъзнаваше, че му предстои да ни загуби.
— Искаш ли да те хвърля някъде?
— Не, имам си работа. До сутринта ще бъдем богати.
Ръкувахме се през отворения прозорец. Ал се усмихна на Кели.
— Не забравяй да дойдеш на гости на чичо си Ал след десетина години, млада госпожице. Ще ти купя сладолед!
Бавно потеглихме. Все още беше страхотна навалица. Неоновите реклами бяха толкова много, че правеха излишно уличното осветление.
Кели седеше отзад и зяпаше през прозореца. После погледът й се зарея в пространството и тя потъна в собствения си малък свят. Не й казах, че ни предстоят около хиляда и сто километра път.
Скоро Дейтона остана зад нас и ние отново летяхме по дългия път. Докато шофирах, отново се замислих над думите на Кев: „Няма да повярваш какво имам тук. Твоите приятели оттатък океана не си губят времето“. И също: „Просто съм започнал една работа, но ще ми е интересно да видя какво мислиш ти“. Дали това означаваше, че е разговарял с шефа си? Може би после шефът му го бе очистил? Но ако подозираше нещо, Кев в никакъв случай не би разговарял с когото и да е в БН. С кого ли се бе свързал, мамка му?
Разполагах с ценна информация от офиса на ВИРА, голяма част от която не разбирах, но Кев навярно бе имал нещо повече. До колкото повече данни се доберях, в толкова по-добро положение щях да съм, когато ги представех на Симъндс. И тъкмо затова се връщахме във Вашингтон.
Когато излязохме на междущатската магистрала, включих колата на автоматично поддържане на скорост и мозъка си — на неутрален режим.
Пътувахме цяла нощ, като спряхме само да заредя резервоара и да поема съответната доза кофеин, за да не заспя на волана. Купих и няколко кутии кола, в случай, че Кели се събуди.
На разсъмване започнах да различавам промени в терена: доказателство, че се движим на север, към район с по-умерен климат. После изгря слънцето — огромна пламтяща топка от дясната ми страна — и очите ми започнаха да смъдят.
Отново спряхме на бензиностанция. Този път Кели се размърда.
— Къде сме? — прозя се тя.
— Не зная.
— Ама закъде пътуваме?
— Изненада.
— Разкажи ми за жена си — помоли момичето.
— Струва ми се толкова отдавна, че вече почти нищо не си спомням.
Погледнах в огледалото. Тя се беше отпуснала, прекалено уморена, за да упорства. А може би страдаше от всепоглъщаща скука. И кой би могъл да я обвинява?
Просто се налагаше да отида в дома на Кев, за да видя какво има там. И трябваше да го направя още тази вечер, по здрач. Знаех, че някъде в къщата има тайник — но къде точно, тепърва ни предстоеше да открием. След това исках да напуснем района на Вашингтон преди зазоряване. Големия Ал все още не го знаеше, но щеше да му се наложи да си размърда задника и да ни помогне да се измъкнем от Съединените щати. Ако не го направеше доброволно, щях да му дам начална скорост.