По някое време сутринта Кели окончателно се събуди и се зачете в списанието, което й бях купил от бензиностанцията. Лежеше боса на задната седалка и изглеждаше напълно потънала в заниманието си. Не бяхме разговаряли. Намирахме се в свят на празни опаковки от стиропорови чашки за кафе, сладки, пакети чипс и бутилки кола.
— Кели?
— Мм?
— Нали знаеш скривалището, което татко ти направи за вас двете с Аида?
— Да?
— Е, а знаеш ли дали татко ти е имал и други скривалища за ценни неща, например за пари или за пръстените на мами? Имаше ли специално място, където двамата да крият разни работи?
— Естествено, татко си имаше специално място.
Като си придавах разсеян вид, аз продължих да я разпитвам:
— И къде е то?
— В неговия кабинет.
Логично. Но тъкмо тази стая беше обърната с главата надолу.
— И къде точно?
— В стената.
— Къде горе–долу?
— В стената! Веднъж видях татко да го прави. С мами не ни пускаха, вътре, но вратата беше отворена и ние просто си идвахме от училище. Тогава видяхме, че татко слага нещо вътре. Стояхме точно до вратата и той не разбра.
— Зад картината ли? — попитах аз, макар да бях убеден, че Кев не би могъл да е толкова тъп.
— Не, зад дървото.
— Зад дървото ли?
— Зад дървото.
— Ще можеш ли да ми покажеш?
— Там ли отиваме? — Тя внезапно се изправи. — Искам си Джени и Рики!
— Не можем да ги видим, когато отидем там, защото ще са заети.
Кели ме изгледа така, сякаш съм побъркан.
— Това са ми мечетата, нали ти казах! В спалнята ми са. Не може ли да си ги взема? Те имат нужда от мен.
Почувствах се пълен скапаняк.
— Разбира се, че може. Стига да пазиш тишина. — Знаех, че въпросът няма да приключи само с това.
— А може ли да се срещна с Мелиса и да й се извиня, че съм пропуснала купона?
— Няма да имаме време.
Тя замислено се отпусна на седалката.
— Но нали ще телефонираш на майка й?
Кимнах.
Пътувахме вече покрай табели, указващи, че наближаваме Вашингтон. Шофирах вече почти осемнайсет часа. Очите ми пареха повече от всякога, въпреки че климатикът беше надут докрай. Щяхме да стигнем след два часа, но до свечеряване щеше да ни остане известно време. Спрях на следващата отбивка и се опитах да поспя. Очакваше ме натоварена нощ.
Кели седеше отзад и си четеше в море от престояла храна, пот и моите пръдни.
Когато стигнахме отбивката за Лортън, наближаваше шест часът. Като никога, не валеше. Оставаха Ни още около четирийсет и пет минути.
Не можех да видя Кели в огледалото. Отново се бе свила на задната седалка.
— Будна ли си?
— Уф, уморена съм, Ник. Близо ли сме вече?
— Изненада. Просто продължавай да си лежиш, не искам да се изправяш.
Влязохме в квартала и отбихме по „Хънтинг биър пат“. Всичко сякаш беше съвсем нормално. Виждах гърба на гаража на Кев, но не и фасадата на къщата.
Накрая стигнахме до отбивката. Пред входната врата бе паркиран полицейски автомобил. „Няма проблем, просто гледай напред и се дръж естествено.“
Продължих нататък, като се взирах в огледалото. Вътрешното осветление бе включено. Ченгетата бяха двама и очевидно просто стояха на пост. Къщата все още беше оградена с жълта лента.
Шофирах право напред — не можех да видя дали гледат към мен. Нямаше значение, даже да проверяха регистрационния ми номер. Щяха да открият името на Големия Ал. Ако станеше нещо, щях да оставя Кели и да избягам. Може би униформените полицаи щяха да се окажат добри момчета и да се погрижат за нея. Но й бях обещал да не я изоставям.
Стигнах до края на пътя и завих надясно, за да изчезна от погледа им колкото може по-бързо, после подкарах към голям площад, за да се върна зад тях. Минахме покрай няколко магазина. Паркингът беше пълен около една четвърт, така че можехме да спрем тук, без да привличаме вниманието.
— При магазините сме! — радостно изпищя Кели.
— Точно така, но няма да купуваме нищо, защото не са ми останали много пари. Ще отидем обаче до къщата.
— Да–а–а! Може ли да си взема от стаята и други играчки?
— Разбира се.
Минах отзад и извадих сака от багажника, после отворих вратата на Кели. Хвърлих чантата до нея и се наведох вътре.