— Сега ли ще идем до вкъщи?
Започнах да подреждам нещата, които щяха да ми трябват.
— Да. Искам да ми помогнеш, като ми покажеш скривалището на татко ти. Ще го направиш ли? Много е важно — той ми каза да проверя нещо. Трябва да се промъкнем вътре тайно, защото отпред има полиция. Ще правиш ли всичко, каквото ти кажа?
— Ще го правя! Може ли да си взема и Покахонтас?
— Да.
Не ми пукаше, бих се съгласил с всичко, стига да ми покажеше тайника.
— Готова ли си? Хайде да ти сложим качулката. — Беше тъмно, облачно и, слава Богу, улицата не бе предназначена за пешеходци. Не би трябвало да срещнем по пътя каквито и да са Мелиси.
Прехвърлил сака през рамо, аз я хванах за ръка и двамата тръгнахме. Наближаваше седем часът и уличните лампи светеха. Имах намерение да отидем до гърба на къщата, така че да поогледам и да се приготвя за влизане.
Насочихме се към пустеещата земя, минахме покрай фургоните и купчините строителни материали. На места калта беше толкова дълбока, че едва не си оставихме обувките в нея.
Кели не бе на себе си от вълнение, но полагаше всички усилия да се овладее.
— Там живее приятелката ми Кандис! — посочи към една от къщите тя. — Помагах й за една градинска разпродажба. Спечелихме двайсет долара.
— Ш–ш–шт! — Усмихнат, бавно казах: — Трябва да сме много, много тихи, защото иначе полицаите ще ни хванат.
Не й трябваше много време, за да го проумее.
Накрая застанахме в сянката на съседния гараж. Оставих сака на земята и започнах да наблюдавам и слушам. Двигателят на патрулния автомобил ръмжеше. Полицаите бяха на по-малко от двайсет метра от другата страна на обекта. Чувах, че радиостанцията им работи, но не можех да разбера какво говорят.
Прозорците на някои от къщите светеха и можех да виждам какво става в стаите. Това винаги ме бе изпълвало със странно усещане, все едно, че гледах документален филм на Атънбъроу: човешки същества в тяхната естествена среда. Като млад войник в Северна Ирландия в края на седемдесетте част от работата ни бе да се „крием“ — да се притаяваме в сенките, да наблюдаваме и слушаме, с надеждата да зърнем някого с оръжие. Беше удивително да гледаш какво правят хората в автомобилите или стаите си и не чак толкова удивително да виждаш какви ги вършат в спалните си. Понякога наблюдавахме часове наред, по време на дежурство. Наистина ми доставяше удоволствие. Тук хората просто миеха чинии или гледаха телевизия и навярно в момента се безпокояха за въздействието на серийното убийство върху цените на недвижимите имоти в квартала.
Зад къщата имаше само обикновена електрическа крушка с ключ до вратата на верандата. Спомнях си, че я бях включвал за градинското парти.
Погалих Кели по косата и й се усмихнах. После бавно и тихо разкопчах ципа на сака и извадих от него каквото ми трябваше. Приближих уста до ухото й и прошепнах:
— Оставаш тук. Много е важно да пазиш тези неща. Ще можеш да ме виждаш хей там, ясно ли е?
Тя кимна и аз тръгнах.
Стигнах до вратата на верандата. Първо — най-важното: да видя дали е заключена. Заключена беше. Извадих фенерчето и проверих дали отгоре и отдолу на касата има резета. Няма полза да отключваш ключалка, ако вратата е затворена и с резета.
При нормални обстоятелства следващият ход е да потърсиш резервен ключ — защо да си губиш времето с шперцове, ако само на сантиметри от теб е скрит ключ? Някои хора продължават да ги оставят, закачени от другата страна на пощенската кутия. Други го крият под кошче за смет или зад малка купчина камъни до вратата. Ако в градината има осветителен стълб, често си струва да опипаш около основата му. Ако трябва да има резервен ключ, той почти винаги е някъде по естествения път към вратата. Но това беше къщата на Кев: нямаше да открия наоколо резервни ключове. Наметнах се през глава с фотографското покривало, захапах фенерчето и се хванах на работа с отключващото устройство. Не ми отне много време.
Внимателно отворих вратата, дръпнах завесата и погледнах в дневната. Първото, което забелязах, бе, че всички други завеси и капаци са затворени. Това беше добре. Второто нещо, което ми направи впечатление, бе непреодолимата миризма на химикали.
34.
Върнах се на пръсти при Кели и прошепнах:
— Хайде, идвай!
Обувките ни бяха целите в кал, затова се събухме на бетонната тераса и ги прибрахме в сака. После влязохме и аз затворих.