Насочих фенерчето към пода, за да виждаме пътя си. Килимът и балатумът бяха вдигнати, а всички мебели бяха изтеглени в единия край на стаята. Оставаха само шперплатовите плоскости, които строителите бяха използвали вместо дъски. Някой беше изстъргал кървавите петна от мястото, където бях видял да лежи Кев, и това обясняваше миризмата на химикали.
Стигнахме до изхода за коридора. Кели се движеше съвсем тихо — вече бе ветеран в този бизнес. Застанах на колене, открехнах вратата и погледнах навън. Входната врата бе затворена, но уличното осветление се процеждаше през розетата на прозореца над нея. Изключих фенерчето и дадох знак на Кели да застане до сака в коридора.
Заслушах се и започнах да се настройвам. Двигателят на автомобила продължаваше да ръмжи.
Усетих, че Кели ме дърпа за сакото.
— Ник?
— Ш–ш–шт!
— Къде е килимът и каква е тази ужасна миризма?
Завъртях се и приклекнах. Отново долепих показалец до устните й.
— По-късно ще говорим за това.
Радиостанцията на патрулната кола запиука. Типовете вътре навярно пиеха кафе и се ядосваха, че цяла нощ трябва да стоят на пост. Успях да чуя разменените реплики по мрежата. Гласът на жената, която ги командваше, звучеше като гласа на Хитлер. Очевидно стискаше някого за топките.
Посочих на Кели да остане на мястото си, отидох до кабинета и внимателно отворих вратата. Върнах се обратно, взех сака и въведох Кели в стаята, като подпрях вратата с чантата, така че откъм коридора да прониква светлина.
Всичко изглеждаше почти както го бях заварил предишния път, само че нещата, които тогава бяха пръснати навсякъде из помещението, сега бяха подредени покрай едната стена. Компютърът продължаваше да лежи настрани на бюрото, принтерът и скенерът бяха на пода. Навсякъде беше поръсвано с прах за снемане на отпечатъци.
Взех от сака фотографското покривало и кутия кабари и преместих стола до прозореца. Без да бързам, се качих върху него и забих краищата на плата за дървената рамка.
Сега можех да затворя вратата и да включа фенерчето, като внимавам да не осветя лицето си — не исках да плашат Кели. Веднъж участвах в операция, която включваше извеждането на майка с дете от Йемен. Тогава хлапето направо се побърка от страх, защото работехме с фенерчета в уста и приличахме на истински дяволи. Радвах се, че съм си го спомнил и сега спестявам неприятното изживяване на Кели. Може би в крайна сметка поназнайвах нещо за децата.
Върнах се при нея. Въпреки смрадта на разтворители и почистващи препарати ме лъхна мирис на мазна коса, кока–кола, дъвка и шоколад. Прошепнах в ухото й:
— Къде е? Само ми посочи.
Осветих стените с фенерчето и тя посочи към дървената ламперия зад вратата. Май там нищо не беше докосвано. Незабавно започнах да свалям дървената плоскост с отвертка. Покрай къщата мина автомобил и чух смях от полицейската кола — за сметка на женския вариант на Хитлер. Ченгетата сигурно бяха тук просто за да не позволяват някой да души наоколо. Вероятно сградата скоро щеше да бъде съборена. Кой би искал да си купи къща, в която е било избито цяло семейство? Може би щяха да превърнат мястото в мемориален парк или нещо подобно.
Дадох знак на Кели да застане близо до мен, защото исках да се чувства спокойна. Тя внимателно ме наблюдаваше и аз от време на време й се усмихвах, за да й покажа, че всичко е наред.
Плоскостта тихо заскърца и започна да поддава. Свалих я и я оставих настрани. После осветих с фенерчето. Лъчът се отрази в метал. В нишата имаше нещо, което приличаше на квадратен сейф за оръжие, широк около половин метър. Ключалката се отваряше с код, който трябваше да разшифровам. Можеше обаче да ми отнеме часове.
Извадих черния портфейл и се хванах на работа, като не забравях да се усмихвам на Кели, за да я успокоявам, но виждах, че започва да става неспокойна. Изтекоха десет минути. Петнайсет. Двайсет. Накрая й дойде прекалено много и с висок шепот тя сърдито ми рече:
— Ами мечетата ми?
— Ш–ш–шт! — притиснах показалец до устните й аз. — Полицията! — Което всъщност означаваше: „Заеби мечетата, ще ги вземем, след като свърша тук“. Продължих с разшифроването.
След кратка пауза, вече с висок глас, Кели каза:
— Но нали ми обеща!
Трябваше да сложа край на това. Очевидно нямаше да стане с усмивки. Завъртях се към нея и изсъсках:
— След малко ще свършим! А сега си затваряй устата!
Тя се стресна, но се подчини.