Трябваше отново да превключа на работен режим. Не можех просто да си седя тук и да чета. Намирах се в къща с двама полицаи и едно разплакано малко дете. Извадих дискетата и я прибрах в джоба на сакото си.
Шефката се обади по радиостанцията.
— Патрул шейсет и две, приемате ли?
Мамка му.
Излязох в коридора.
— Рон, време е да се обадиш.
От погледа му разбрах, че се кани да ми тегли една майна. Лицето му беше олицетворение на предизвикателност. Приближих се до тях и откъснах лепенката от устата им. Рон проговори пръв.
— Ти се обади, защото ние не можем. Няма да ни убиеш, не и само заради това.
Шефката повиши глас.
— Патрул шейсет и две!
Рон имаше право.
— Кели! Кели! Къде си?
— Идвам, току-що намерих Рики.
Отстъпих назад от двамата ми нови приятели и се насочих към Кели, която се спускаше по стълбището. Нямаше време за любезности.
— Облечи си дъждобрана и се обуй — бързо!
Прибрах всичките си вещи, нахлузих си маратонките и се погрижих Рон и Мелвин да не се задушат под изолирбанда. Двамата изглеждаха наред, но очевидно се мъчеха да измислят прилично обяснение за причината да са в такова състояние.
Тръгнахме по същия път, по който бяхме дошли. Аз държах Кели за ръка, почти я влачех след себе си и като орлица се грижех за Джени и Рики. Не исках съседите да чуят писъци по загубени мечета.
Когато потеглихме, уличните лампи осветиха задната седалка и аз погледнах към Кели в огледалото. Изглеждаше отвратително, очите й бяха подпухнали и мокри. Имаше всички основания да е тъжна. Беше достатъчно умна, за да съзнава, че навярно идва тук за последен път. Това вече не бе нейният дом. Сега и тя беше като мен. Двама бездомници.
Видях табели за летището и настъпих газта. Нямах намерение да поемам риска да шофирам обратно до Флорида.
35.
Насочих се към паркинга на туристическата класа и кисело се усмихнах — ако продължаваше така, скоро щях да го напълня с крадени коли. Когато протегнах ръка през прозореца, за да пусна монетите в автомата и да взема квитанцията, по ръкава ми покапаха няколко дъждовни капки. Докато паркираме, дъждът вече леко почукваше по покрива.
Имаше вероятност Рон и Мелвин да бяха направили връзка между мен и колата, която бяха видели да минава покрай тях. Вече навярно ги бяха освободили и съобщаваха регистрационния ми номер на всички патрули. Не можех да направя нищо друго, освен да се надявам, че множеството други автомобили и дъждът ще ни скрият.
Завъртях се към задната седалка и попитах:
— Добре ли си, Кели? Съжалявам, че трябваше да ти викам, но понякога се налага възрастните да се държат твърдо с децата.
Тя гледаше надолу към мечетата си, рошеше козината им и се цупеше.
— Ти не си лошо момиче и съжалявам, че ти се скарах — продължих аз. — Не исках, просто бях адски възбуден.
Кели бавно кимна, без да престава да си играе с рунтавия си приятел.
— Искаш ли да дойдеш с мен в Англия?
Тя вдигна поглед. Не каза нищо, но приех реакцията й за положителна.
— Това е добре, защото и аз бих желал да дойдеш с мен. Ти си много добра, винаги правиш, каквото ти кажа. Искаш ли пак да ми помогнеш?
Кели сви рамене. Наведох се към задната седалка, взех другото мече и я потърках по лицето с него.
— Ще помолим Джени и Рики да ми помогнат. Какво ще кажеш?
Тя неохотно кимна.
— Първо трябва да подредим сака.
Прехвърлих се на задната седалка, сложих чантата помежду ни и го отворих.
— Какво според теб трябва да извадим?
Знаех точно какво ще извадим: всичко друго, освен фотографското покривало и принадлежностите за баня, защото в момента имах нужда само от тях.
— Как мислиш? — попитах аз. — Това ли е всичко? — Тя кимна и се съгласи, сякаш го бе направила сама.
Сложих всичко, което нямаше да взема със себе си, на пода до седалката. Дъждът постепенно се усилваше. Седнах до нея и извадих покривалото.
— Трябва да почакаме тук два часа. Още е твърде рано да ходим на летището. Можеш да подремнеш, ако искаш.
Подложих й сака за възглавница.
— Ето, така е по-добре — гушни Джени и Рики.
Тя ме погледна и се усмихна. Отново бяхме приятели.
— Няма да ме оставиш пак, нали, Ник?
За първи път й казах истината.
— Не, ще имам малко работа тук. Ти просто поспи. Никъде няма да ходя. — Седнах отпред, сложих лаптопа в скута си и го отворих. Проверих дали ключът е в ключалката и се наместих така, че лесно да държа волана. Трябваше да съм готов за незабавна реакция, ако ни откриеха.