Мамка му! Появи се нов прозорец и ми каза да включа външен енергиен източник. Изключих лаптопа и го прибрах. Бях адски разочарован. Исках да прочета още. В същото време духът ми бе приповдигнат. Ако успеех да стигна до Англия с това нещо, нямаше да си имам проблеми със Симъндс.
Беше три и половина сутринта. Не можех да правя нищо друго, освен да изчакам още около два часа, докато започнеше да пристига и отлита първата вълна самолети. Тогава щеше да се натрупа достатъчно навалица, с която да се слеят един мъж и седемгодишно момиченце.
Наклоних назад малко облегалката и се опитах да наместя врата си в удобно положение, но така и не успях да се отпусна. Мислите ми препускаха. Цялата операция в Гибралтар бе замислена така, че ВИРА и колумбийците да продължат да правят пари. Това добре, но къде беше нашето място с Кев в цялата тази история? Лежах и слушах барабаненето на дъжда по покрива.
… За нас с Юън всичко бе започнало на 3–ти март, по-малко от седмица преди операцията. И двамата имахме различни задачи отвъд океана и трябваше да ни отзоват и пратят в Лизбърн, щаба на британската армия в Северна Ирландия. От там бързо ни прехвърлиха до Стърлинг Лайне в Хиърфърд, Англия, централата на Специалната въздушна служба.
Там ни чакаше военен самолет, който ни откара направо в централата на Полка. В момента, в който видях порцелановите чаши и бисквитите пред заседателната зала, разбрах, че предстои нещо голямо. Последния път, когато се беше случвало, тук бе дошъл министър–председателят.
В залата беше полутъмно и претъпкано. В дъното на подиума имаше наредени столове и голям екран, така че всички да могат да го виждат добре.
Търсехме свободни места, когато чух:
— Хей, насам, кретени такива!
Там седяха Кев и Мързеливия Пат и пиеха чай. С тях бяха още двама от четиричленния им екип, Джоф и Стив. Всички бяха от ескадрон „А“ и прослужваха шестте си месеца в групата за борба с тероризма.
Юън се обърна към Кев и го попита:
— Имаш ли представа за какво става въпрос?
— Заминаваме за Скалата, приятел. ВИРА замисля атентат.
Командващият се качи на подиума и залата притихна.
— Проблемите са два — започна той. — Първо, недостиг на време. Заминавате веднага след съвещанието. Второ, недостиг на сигурна информация. Комитетът по съвместните операции обаче иска Полкът да се разгърне. Ще получите всички данни, с които разполагаме в момента, и ако по време на полета или след приземяването ви научим нещо, ще ви го предадем.
„Какво правим тук ние с Юън, мамка му?“ — помислих си аз. Като представители на подразделението, определено нямаше да е законно да работим извън Северна Ирландия. Но не си отворих устата — ако започнех да оспорвам решението, можеха да ме върнат обратно и да пропусна представлението.
Огледах се наоколо и видях служители от щаба на Полка, оперативния офицер и цял куп хора от разузнавателния корпус. Последният член на групата беше специалист по оръжията и разполагането на бомби.
Към подиума се насочи човек, когото не познавах, с чаша чай в едната ръка. Той застана от дясната страна на подиума, до катедрата. В краката си остави пътна чанта.
— Казвам се Симъндс и ръководя северноирландското бюро на разузнавателната служба от Лондон. Хората зад вас са от службата и от военното разузнаване. Първо, съвсем кратко описание на събитията, които доведоха всички ни тук.
Като съдех по чантата, изглежда щеше да идва с нас. Загасиха светлините и аспектоматът освети екрана зад гърба му.
— Миналата година — продължи той — научихме, че в Испания се е установила група от ВИРА. Засякохме поща, пратена до домовете на известни играчи от Испания, и в Коста дел Сол намерихме пощенска картичка от Шон Савидж.
На екрана се появи образът на играча.
— Нашият Шон — полуусмихнат каза Симъндс — съобщава на мама и татко, че работи, в чужбина. Когато я прочетохме, доста се разтревожихме, защото работата, в която младият Савидж е най-добър, е правенето на бомби.