„Уестин“ на „Ем Стрийт“ бе типичен скъпарски хотел, лъскав, чист и безличен. Влязох във фоайето, завих наляво и изкачих няколкото стъпала до кафенето на мецанина, който гледаше към единствения вход. Поръчах си двойно еспресо.
Две чаши по-късно Кер и Макгиър влязоха през въртящата се врата и отидоха право на рецепцията. Оставих кафето и една петачка под чинийката и тръгнах надолу.
Трябваше само правилно да си разчета времето. На рецепцията имаше малка опашка, но хотелът бе също толкова ефикасен, колкото и бездушен, и в момента тук се въртяха повече служители, отколкото клиенти.
Не можех да чуя какво казват Макгиър и Кер, но беше очевидно, че се регистрират. Жената, която ги обслужваше, тракаше на клавиатурата под равнището на плота. Кер й подаде кредитната си карта. Точно сега бе моментът да се приближа. Животът е далеч по-прост, ако успееш да получиш необходимата информация по този начин, вместо да се опитваш да следиш обекта си. Не можеше да става и дума да рискувам да проваля прикритието си, като се кача в асансьора заедно с моите хора. Надявах се само, че ще се настанят в обща стая.
На рецепцията вдясно от тях имаше поставка с листовки, рекламиращи всичко — от ресторанти до тролейбуси. Застанах на около два метра с гръб към двамата. Нямаше сериозна опасност — това бе голям, оживен хотел и те не гледаха към мен, а си вършеха работата. Започнах да преглеждам листовките.
— Готово, господа, вие сте в стая 403 — каза жената. — Ако завиете наляво точно зад колоните, ще видите асансьора. Приятен ден!
Сега само трябваше да слушам разговорите им, докато са в стаята си. За тази цел отидох при външните телефони във фоайето, за да телефонирам във Фирмата.
Женски глас поиска идентификационния ми номер.
— 2422.
— Слушам ви.
— Бих желал стая, моля. В хотел „Уестин“ на „Ем Стрийт“, Вашингтон — 401, 405, 303 или 503.
— Имате ли номер за връзка?
— Не, ще ви потърся пак след половин час.
Сега от фирмата щяха да телефонират в хотела и да поискат една от посочените стаи, като използват името на цивилна компания. Нямаше никакво значение дали стаята ще е над, до или под тази на обектите, стига да можехме да влезем и инсталираме средствата за наблюдение.
Върнах се на мецанина и прегледах няколко от листовките, които бях взел, като през цялото време наблюдавах изхода към „Ем Стрийт“.
Мислено нахвърлих списък на апаратурата, която щях да поискам. Сам щях да инсталирам първата част — подслушвателни устройства, монтирани на стената, средства за телефонно подслушване и кабели, които щях да свържа с телевизора в стаята си. Всичко това щеше да ми отнеме само около три часа след като Фирмата ми доставеше стоката.
Когато Макгиър и Кер напуснеха стаята си за през деня, техниците от посолството щяха да монтират втората част. В техните опитни ръце хотелският телевизор можеше да се превърне в камера, а телефонът — в микрофон.
Половин час по-късно телефонирах в службата и отново дадох идентификационния си номер. Изтърпях малко прещракване, после напъните на струнен квартет. Около пет секунди след това жената обяви:
— Трябва да прекратите и да се върнете днес. Моля, потвърдете съобщението.
Помислих си, че не съм я чул добре. В хотела се провеждаше конференция, организирана от норвежкото търговско бюро, и всички делегати излизаха от залата, за да пият кафе.
— Бихте ли повторили, ако обичате?
— Трябва да прекратите и да се върнете днес. Моля, потвърдете съобщението.
— Разбирам, трябва да прекратя и да се върна днес.
Телефонът замлъкна.
Оставих слушалката. Странно. Даже шефът на службата си беше направил труда да надраска забележка със зелено мастило в полето на материалите, които ми бяха дали за спешната операция и сега внезапно тя бе преустановена. Случваше се да ти наредят да си вдигнеш чуковете, но не чак толкова бързо. Навярно Симъндс бе решил, че в крайна сметка тези хора не са от значение.
Тогава си помислих: „И какво от това? На кого му пука? В края на краищата, искаха да свърша работата и аз я свърших.“ Телефонирах в билетното бюро и се опитах да си запазя място за самолет. Единственият полет, който успях да намеря, бе за „Бритиш еъруейс“ в 21:35 ч., което означаваше дълго чакане. А Кев и Марша бяха само на един час път от летището. Защо пък не?
Набрах номера на Кев. Отговори ми той. Гласът му беше предпазлив, после ме позна.
— Ник! Как я караш? — Очевидно наистина се радваше да ме чуе.
— Не чак толкова зле. Във Вашингтон съм.