— Какво правиш тук? Не, не искам да зная! Ще дойдеш ли да се видим?
— Ако не сте заети. Довечера си заминавам за Англия. Само ще намина да ви кажа здрасти, става ли?
— Някакъв шанс да си домъкнеш задника незабавно? Започнал съм една работа и ще ми е интересно да чуя мнението ти. Наистина ще ти хареса!
— Няма проблем, приятел. Ще наема кола от хотела и идвам право при теб.
— Марша ще иска да ти спретне официално посрещане. Ще й кажа, когато се върне с децата. Ще вечеряме заедно, после ще те закарам на летището. Няма да повярваш какво имам тук. Твоите приятели отвъд океана не си губят времето.
— Не мога да чакам.
— И още нещо, Ник.
— Казвай.
— Дължиш на Аида подарък за рождения й ден. Пак си забравил, идиот такъв.
Докато шофирах на запад по магистралата, не преставах да се чудя за какво иска да разговаря с мен Кев. Приятели отвъд океана? Той не поддържаше връзки с ВИРА, или поне аз не знаех. Работеше в БН, а не в ЦРУ или друга антитерористична организация. Освен това знаех, че службата му е далеч по-административна, отколкото оперативната работа. Предполагах, че просто му е нужна някаква справка.
Отново се замислих за Мързеливия Пат. Дали имаше Кев адреса на оня задник?
Излязох на междущатския път. Трябваше да свия на отбивката за „Тайсънс Корнър“. Е, всъщност не, май беше по-удобно да свия на предишната, но никога не можех да я запомня. В момента, в който излязох от магистралата, все едно, че попаднах в покрито със зеленина лондонско предградие. Край пътя се виждаха големи, отдалечени една от друга къщи. Почти пред всички бяха паркирани седемместни автомобили и по стените висяха баскетболни кошове.
Последвах инстинкта си до дома на Кев и завих по тяхната отбивка, „Хънтинг беър пат“. Продължих около половин километър нататък и стигнах до площад с места за паркиране, заобиколен от няколко малки деликатесни магазина и бутици, специализирани за продажба на ароматични свещи и сапуни. Купих сладки за Аида и Кели, макар да знаех, че Марша няма да им позволи да ги изядат, и още няколко други подаръка.
Срещу магазините имаше участък пустееща земя — очевидно следващият етап от застрояването на квартала. Наоколо се виждаха фургони, купчини греди и други строителни материали, и два булдозера.
Далеч надясно сред големите къщи различих задната стена на луксозния дом в колониален стил на Кев и Марша. Когато се приближих, видях техния „Дайхатсу“ — чудовищната кола, в която Марша хвърляше пищящите деца, за да ги закара на училище. На задния прозорец беше залепена голяма пухкава играчка. Не забелязах служебния автомобил на Кев, каприс „Класик“, целия покрит с антени като таралеж — толкова грозен модел, че го използваха само държавни служители. Обикновено Кев го държеше в гаража, надалеч от хищни очи.
Нямах търпение да видя семейството. Стигнах до отбивката и завих.
Никой не ме чакаше. Къщите бяха на доста голямо разстояние една от друга, така че не видях и съседи, но не се изненадах — в делнични дни вашингтонските предградия са съвсем безлюдни.
Стегнах се — щях да бъда нападнат от засада веднага щом паркирах колата. Децата щяха да ми се нахвърлят, следвани от Кев и Марша. Винаги се правех, че това не ми харесва, но всъщност не бе така. Хлапетата знаеха, че им нося подаръци. Бях купил часовник за Аида и няколко книги е романи на ужасите — за Кели. Нямаше да кажа на момичето, че съм забравил за рождения му ден — надявах се, че и то е забравило.
Излязох от автомобила и се насочих към входната врата. Ами че да, те искат да вляза в коридора като инспектор Клозо и да ми устроят засадата там. Широко отворих вратата и извиках:
— Хей! Хей! Има ли някой тук?
Само след миг децата щяха да ме атакуват.
Не се случи нищо.
Може би имаха нов план и се бяха притаили някъде в къщата, като се мъчеха да не се разкикотят.
Малкият входен коридор води до голямо правоъгълно антре с врати за различните стаи на първия етаж. От кухнята дочух женски глас да пее по радиото рекламата на станцията.
Хлапетата все още ги нямаше. Тръгнах на пръсти към кухнята. После високо зашепнах:
— Виж ти, ще трябва да си ходя… щом няма никого… Жалко, защото съм донесъл подаръци за две момиченца…
Вратата на дневната от лявата ми страна бе открехната трийсетина сантиметра. Когато минавах покрай нея, не погледнах вътре, но с периферното си зрение зърнах нещо, на което отначало не обърнах внимание. А може и да бях обърнал — може би мозъкът ми беше обработил информацията и я бе отхвърлил като прекалено ужасна, за да е истина.