Трябваше ми секунда, за да я осъзная, и когато го направих, цялото ми тяло замръзна на място.
Бавно завъртях глава в опит да проумея какво има пред мен.
Беше Кев. Лежеше на пода и главата му бе размазана с бейзболна бухалка — просто я видях до него. Същата, с която при последното ми идване миналата година ми се беше похвалил — лека алуминиева бухалка. Тогава той поклати глава и се засмя, когато ми каза, че местните фермери наричали тези бухалки „алабамски детектори на лъжата“.
Все още не можех да помръдна от мястото си.
Ами Марша и децата?
Дали убиецът не беше в къщата?
Трябваше веднага да си намеря оръжие.
В момента не можех да направя нищо за Кев. Дори не мислех за него, а само, че ми трябва някой от петте му пистолета. Знаех къде са скрити — винаги над равнището на достъп на децата, винаги заредени и готови за стрелба. Марша или Кев само трябваше да изберат едно от оръжията и да гръмнат онзи, който има зъб на Кев — а в света на дрогата това не бяха един или двама. „Мамка му, накрая го прецакаха“ — помислих си аз.
Съвсем бавно оставих подаръците на пода. Исках да чуя дали в къщата няма някакво движение.
Дневната бе голяма и правоъгълна. На лявата стена имаше камина. Нишите от двете й страни бяха заети от книжни лавици. Знаех, че вдясно на втората се намира най-големият и най-дебел синонимен речник на света, а върху него, пъхнат дълбоко навътре, точно над равнището на главата, но достатъчно близо, за да може да се достигне, лежи огромен тлъст патлак. Бе поставен така, че ако го вземеш, да е в правилно положение за стрелба.
Изтичах в стаята, без дори да погледна дали вътре няма някой друг. Без оръжие за мен това нямаше да има голяма разлика.
Стигнах до библиотеката, пресегнах се нагоре и взех пистолета. Незабавно се завъртях и застанах на колене в позиция за стрелба. Беше 9–милиметров „Хеклър Кох“, фантастично оръжие. Този даже имаше лазерен мерник под цевта — където попаднеше лъчът, там отиваше и куршумът.
Няколко пъти дълбоко си поех дъх. Когато се успокоих, погледнах надолу и проверих патронника. Отворих го малко и видях месинговата гилза.
Какво щях да правя сега? Автомобилът ми беше навън. Ако го забележеха и проследяха, щяха да последват какви ли не истории. Все още бях с фалшиво име. Ако ме разкриеха, щяха да разкрият службата и тогава щях да затъна до шия в лайна.
Хвърлих бърз поглед към Кев, просто за в случай, че все още диша. Не. Мозъкът му се стичаше навън, лицето му приличаше на каша. Бе мъртъв и на убиеца до такава степен не му беше пукало, че просто бе захвърлил бухалката да лежи там, до тялото.
Навсякъде по стъклената масичка за кафе и дебелия килим имаше кръв. Забелязах кървави пръски дори по прозорците на верандата. Но, странно, иначе нямаше каквито и да е следи от борба.
4.
Трябваше да се уверя, че Марша и децата не са тук, завързани в друга стая, или че в този момент някой скапаняк не притиска патлака си до главите им. Налагаше се да обиколя къщата.
Само да ставаше така просто, както го прави Дон Джонсън в „Пороците на Маями“… Изтичваш до вратата, притискаш се до касата, скачаш вътре с вдигнат патлак и светът е твой. Но не е така — вратата естествено привлича огъня и ако застанеш на прага, се превръщаш в лесна мишена. Ако от другата страна те чака някой с пистолет, ти си мъртъв.
Първата стая, която трябваше да проверя, бе кухнята — намираше се най-близо и от там се чуваше шум.
Започнах да се придвижвам по външната стена на дневната. Прескочих Кев, без да поглеждам към него. Държах пистолета пред себе си. Трябваше да съм готов за стрелба веднага, щом видех мишената.
Мислено разделих стаята на части. Първата беше от канапето до средата на дневната, разстояние от около шест метра. Стигнах дотам и се заковах до големия телевизор със стереоуредба, който ми осигуряваше някакво прикритие, докато наблюдавах вратата, водеща обратно към антрето. Все още бе отворена.
В антрето нямаше нищо. Когато излязох навън, затворих вратата зад себе си. Приближих се до кухнята. Бравата беше от дясната страна и не можех да видя пантите, така че трябваше да се отваря навътре. Минах отляво и се заслушах. Освен дъха си и туптенето на сърцето си, чувах някакъв кретен да говори по радиото: „Осакатен по време на работа? Борете се за компенсации с помощта на нашите опитни адвокати и запомнете: ако не победите, няма да получите нищо“.