Стаята бе чиста и подредена. По леглата бяха натрупани камари от играчки. Темата пак беше „Покахонтас“, но очевидно следвана по петите от „Играта на играчките“.
Накрая отново излязох на площадката. Държах се така, все едно, че е друга стая, защото не знаех какво може да е станало през трийсетте секунди, откакто я бях оставил.
Бавно се придвижих към следващата спалня, почти притиснал гръб към стената и протегнал пистолета напред. Мислех си: „Ами ако… Какво ще направя, ако излязат от онази врата? Ами ако?… Ами ако?“
Когато наближих спалнята на Кев и Марша, открих, че вратата е леко открехната. Все още не можех да видя нищо вътре, но постепенно започнах да долавям някаква миризма. Слаб металически мирис, а също и смрад на лайна. Пригади ми се. Трябваше обаче да вляза.
Докато надничах иззад касата, успях да зърна Марша. Беше коленичила до леглото и горната половина на тялото й бе просната по лице върху матрака с широко разперени ръце. Завивките бяха целите в кръв.
Отпуснах се на колене. Усещах, че изпадам в шок. Не можех да повярвам, че е истина. Не, този ужас не се беше случил с това семейство. Защо да убиват Марша? Би трябвало да преследват само Кев. Искаше ми се само да махна с ръка, да седна и да зарева с глас, но знаех, че хлапетата са били в къщата и че все още може да са тук.
Взех се в ръце. Влязох вътре, като се мъчех да не обръщам внимание на Марша. Стаята бе чиста.
Следващата ми задача беше вътрешната баня. Отворих вратата и онова, което видях, ме довърши окончателно. Бам, блъснах се в стената и се свлякох на пода.
Аида лежеше на земята между ваната и тоалетната чиния. Петгодишната й главичка бе почти откъсната от раменете й. Задържаха я само шест–седем сантиметра плът и прешлените й ясно се виждаха.
Навсякъде имаше кръв. Бяха омазани цялата ми риза и ръце. Седях в кървава локва и тя попиваше в панталоните ми.
Извърнах глава към вратата и погледнах към Марша. Трябваше да положа всички усилия, за да не изкрещя. Клинът й бе разкъсан, бикините й бяха свалени и тя се беше насрала, навярно в момента на смъртта. От пет метра разстояние виждах единствено, че един човек, към когото наистина изпитвах привързаност, а може би дори обич, бе на колене и кръвта му беше навсякъде по леглото. Бяха сторили с нея същото като с Аида.
Дишах дълбоко и бършех очите си. Оставаше ми да покрия още две стаи — втората баня и голямото помещение над гаража. Не можех да се откажа сега, защото можеха да очистят и мен.
Проверих останалата част от къщата и накрая полу се строполих, полу седнах на площадката. Виждах кървавите си отпечатъци навсякъде по килима.
„Стига, успокой се и помисли.“
Сега какво? Кели. Къде беше Кели, мамка му?
После си спомних за скривалището. Заради рискованата работа на Кев двете деца знаеха къде трябва да се скрият в случай на опасност.
Тази мисъл ме накара да се опомня. Ако Кели бе там, засега не я заплашваше нищо. Най-добре да я оставя в скривалището, докато не свършех останалото, което трябваше да свърша.
Изправих се и започнах да слизам по стълбището, като не преставах да държа пистолета напред. Междувременно видях, че съм оставил кръв по стената и килима, където бях седял. Почти ми се искаше убийците да се появят. Копнеех да видя тия типове.
Взех от кухнята кърпа и малък кашон и започнах да обикалям из къщата, за да избърша всички брави и повърхности, върху които бях оставил отпечатъци. После отидох при плъзгащите се врати към верандата и спуснах завесите. Не исках някой да открие чужди следи от пръсти, преди да се измъкна от тук и да се кача на самолета за Лондон.
Хвърлих поглед към Кев и разбрах, че съм се овладял. Вече го възприемах просто като труп.
Върнах се обратно горе, измих си ръцете и лицето и извадих от шкафа на Кев чиста риза, дънки и маратонки. Не ми бяха по мярка, но за момента щяха да свършат работа. Напъхах собствените си омазани с кръв дрехи в кашончето, което щях да взема със себе си.
5.
Кев ми беше показал „дупката“, както я наричаше, построена под отворено стълбище, водещо към малък импровизиран таван. Ако Кев или Марша извикаха думата „Дисниленд!“, децата знаеха, че трябва да се скрият там и да не излизат, докато не дойдат да ги вземат мама или татко.
Започнах процедурата по влизането в гаража. Леко натиснах вратата и видях задната част на големите метални врати отдясно. Гаражът спокойно би могъл да поеме още три автомобила, освен служебната кола на Кев. „Шибана работа — спомних си, че ми бе казал той. — Всички луксове и модерни джаджи от края на деветдесетте в кола, която прилича на хладилник от шейсетте.“