Велосипедите на хлапетата висяха на стената наред с всички други боклуци, които семействата трупат в гаражите си. Виждах на отсрещната стена червената точка на лазера.
Влязох и се огледах. Никой.
Върнах се при стълбището. Имаше вероятност момичето да не излезе, ако не дойдат да я вземат мама и татко, но докато се приближавах, започнах съвсем тихичко да подвиквам:
— Кели! Аз съм, Ник! Хей, Кели, къде си?
Пистолетът през цялото време сочеше напред, готов да стреля при първа опасност.
— Добре де, след като те няма, ще си тръгна — казах аз, докато бавно маневрирах между кашоните. — Но ще проверя на още едно място и се обзалагам, че се криеш в Дисниленд. Само ще погледна… Обзалагам се, че си там…
Пред мен се издигаше камара големи кашони. В единия имаше фризер, в другия — пералня. С тях Кев бе направил нещо като пещера под стълбището и държеше там няколко играчки.
Пъхнах пистолета в дънките си. Не исках Кели да го вижда. Навярно вече беше видяла и чула достатъчно.
Доближих устата си до малка пролука между кашоните.
— Кели, аз съм, Ник. Не се плаши. Сега ще допълзя при теб. След секунда ще видиш главата ми и искам да ме чакаш с широка усмивка…
Застанах на четири крака и продължих нежно да говоря, докато размествах кашоните и се промъквах между тях към задната стена. Действах внимателно и бавно, защото не знаех как ще реагира детето.
— Сега ще си покажа главата зад ъгъла, Кели.
Поех си дълбоко дъх и проврях глава иззад ръба на кашона. Усмихвах се, но бях готов за най-лошото.
Тя бе там, гледаше ме с широко разтворени, ужасени очи, седеше свита на топка и се олюляваше напред–назад, запушила ушите си с длани.
— Здрасти, Кели — съвсем тихо произнесох аз.
Навярно ме беше познала, но не отговори. Просто продължи да се люлее и да ме гледа с огромните си, уплашени тъмни очи.
— В момента мама и татко не могат да те вземат, но можеш да дойдеш с мен. Татко ти ми каза, че няма проблем. Ще дойдеш ли с мен, Кели?
Отново никакъв отговор. Пропълзях в пещерата и се свих до нея. Тя плачеше и по лицето й бяха залепнали кичури светлокестенява коса. Опитах се да ги дръпна от устата й. Очите й бяха зачервени и подути.
— Нещо си се пораздърпала — казах аз. — Хайде, да вървим да се пооправим, става ли? — Хванах я за ръка и нежно я изведох в гаража.
Носеше дънки, дънкова риза, маратонки и синьо найлоново яке. Косата й бе права и стигаше точно над раменете й, малко по-къса, отколкото си я спомнях. Беше доста слабичка за седемгодишно момиче, с дълги, мършави крака. Вдигнах я на ръце и силно я притиснах към себе си, докато я носех към кухнята. Добре, че бях затворил другите врати, така че нямаше да види баща си.
Постави я да седне на стола до масата.
— Мама и татко казаха, че няма да ги има известно време, но ме помолиха да се грижа за теб, докато се върнат. Става ли?
Тя трепереше толкова силно, че не бях сигурен дали главата й кима, или се тресе.
Отидох при хладилника и го отворих с надеждата да открия някаква храна. Видях две големи, полуизядени шоколадови великденски яйца.
— Ммм, искаш ли малко шоколад?
Отношенията ми с Кели бяха чудесни. Мислех я за страхотно хлапе, при това не само защото е дъщеря на мой приятел. Усмихнах й се топло, но тя гледаше надолу към масата.
Отчупих няколко парчета и ги поставих в една от чиниите, които Кели и Аида навярно бяха подреждали за днес. После изключих радиото — достатъчно се бях наслушал на софт рок за днес.
Когато отново я погледнах, внезапно осъзнах, че съм се прецакал. Какво щях да правя с нея? Не можех просто да я оставя тук — всички членове на семейството й лежаха мъртви из цялата къща. Но по-важното бе, че тя ме познаваше. Когато пристигнеше полицията, Кели можеше да изтърси: „Тук беше Ник Стоун“. И скоро щяха да открият, че Ник Стоун е колега на татко й и че къщата е пълна със снимки, на които присъствам аз. А ако арестуваха ухиленото пиянде от сцените с градински купони, щяха да открият, че, кой знае защо, това изобщо не е Ник Стоун, а момченцето на г–жа Стамфърд. Както се казваше, беше време за бързо измъкване.
Сакото на Кев висеше на един от столовете.
— Хайде да те загърнем в дрешката на татко ти — предложих аз, — за да ти е приятно и топло. — Поне щеше да запази нещо от баща си. Ако имах късмет, това щеше да я ободри.