В отговор получих само тихо изхленчване. Очевидно тя бе почти парализирана от шок, макар че сега завъртя глава, за да ме погледне. Обикновено в такива моменти я оставях на Марша, защото детският ум винаги е бил прекалено сложен за мен. Но днес не можех да постъпя така.
Загърнах я със сакото и продължих:
— Така е добре. Виж, на татко ти е! Няма да му казваме, а, ха–ха–ха! — Напипах нещо твърдо в един от джобовете й проверих. — О, я виж, по-късно можем да му телефонираме.
Погледнах през прозореца — никакво движение. Взех кашончето с дрехите си и стиснах ръката на Кели, но миг след това осъзнах, че за да стигнем до входната врата, трябва да излезем от кухнята и да минем през антрето.
— Я остани тук за малко. Трябва да свърша нещо.
Бързо проверих дали вратите са затворени. Пак се сетих за отпечатъците, но даже да бях пропуснал някой, в момента просто не можех да направя нищо. Единствената ми мисъл беше да се отдалеча от района и да попреча на Кели да се срещне с полицията, докато положението не се оправеше.
Върнах се, взех момичето и отново погледнах пред къщата за някакво движение. На Кели като че ли й бе трудно да ходи. Хванах я за яката и почти я завлякох до автомобила.
Сложих я да седне на предната седалка и й се усмихнах.
— Ето, виж колко е приятно и топло. Пази сакото на татко си, за да му го върнеш, когато го видиш.
После метнах кашончето отзад, настаних се на шофьорската седалка, сложих си колана и завъртях ключа. Потеглихме с разумна скорост — нищо прекалено, нищо, което би привлякло вниманието.
Бяхме изминали само неколкостотин метра, когато се сетих за нещо. Погледнах към нея и я помолих:
— Сложи си колана, Кели. Знаеш ли как да го направиш?
Тя не помръдна, дори не ме погледна. Трябваше аз да я закопчая.
Опитах се да я заговоря.
— Днес е чудесен ден, нали? Хей, ще останеш с мен и двамата ще оправим всичко.
Мълчание.
Мислите ми се върнаха към непосредствения проблем. Какво щях да правя? Каквото и решение да вземех, бях убеден, че няма да промени нищо — трябваше да се смесим с тълпата. Насочих се към „Тайсънс Корнър“.
Обърнах се към Кели и се усмихнах, опитвайки се да изглеждам като веселия чичо Ник, но просто не се получаваше. Тя тревожно гледаше през прозореца, сякаш си мислеше, че я откъсват от познатата й среда и сега я вижда за последен път.
— Всичко е наред, Кели. — Опитах се да я погаля по косата.
Тя рязко отдръпна глава.
Мамка му, просто трябваше да я оставя на мира и с малко късмет щях да се избавя от нея, преди да е станало прекалено късно.
Насочих мислите си към Кев. Беше ми казал, че има някаква информация за „приятелите ми оттатък океана“. Можеше ли да са го убили от ВИРА? Но защо, по дяволите? Нямаше никаква вероятност да забъркат такава каша, не и в Америка. Бяха прекалено опитни, за да захапят ръката, която ги хранеше.
Имаше и други странни неща. Защо не бяха останали никакви следи от борба? И Марша, и Кев знаеха къде са оръжията. Защо не ги бяха използвали? Защо входната врата беше отворена? Никой не можеше просто така да се отбие от улицата и да влезе в дома на Кев — той трябваше да бъде поканен.
Усетих, че се изпълвам с ярост. Ако семейството бе загинало в автомобилна катастрофа, в това нямаше да има нищо необичайно. Ако убийците бяха влезли и ги бяха застреляли, щях да се разстроя, но в крайна сметка, щом живееш под постоянно надвисналия меч, трябва да си готов да умреш от него. Но не по този начин. Бяха ги очистили поради причина, която не можех да си представя.
Насилих се да мисля рационално. Нямаше начин да телефонирам в полицията и да им изложа версията си. Макар че операцията ми беше прекратена, аз продължавах да действам в чужда държава без нейно съгласие. Не можех да допусна да ме заловят. Щяха да приемат действията ми като акт на предателство и това щеше да породи недоверие между двете секретни организации. СРС нямаше да застане зад мен — това би довело до преустановяване на всякакви нелегални операции. Бях съвсем сам.
Като гледах към спътничката си, все по-ясно осъзнавах, че имам проблем. На път за „Тайсънс Корнър“ се сетих какво трябва да направя. Отляво видях хотел на „Бест Уестърн“, а отдясно — търговски център. Налагаше се да се освободя от колата, защото ако я бяха видели, щяха да направят връзката между мен и къщата. Трябваше да я оставя на място, което не беше уединено, някъде без видеокамери. Освен търговския център с огромните му паркинги, тук имаше ресторант за бургери със собствени места за паркиране.