„Бест Уестърн“ бе голяма, правоъгълна четириетажна сграда, изградена в архитектурния стил на осемдесетте години. Стените бяха бетонни и боядисани в отвратителен жълтеникав цвят. Докато се приближавахме към рецепцията, се опитах през прозореца да погледна вътре. Не исках да видят, че идваме откъм паркинга, защото щеше да е странно да изминем целия този път без преди това да проверим дали има свободни стаи и после да разтоварим багажа си. Надявах се, че Кели ще мълчи, когато влезем вътре. Исках само да си свършим работата и пак да излезем навън, все едно, че отиваме при мама в колата.
— Просто поседи тук — прошепнах й аз във фоайето. — Отивам да взема стая. — Дадох й туристическата листовка, която лежеше на един от столовете, но тя не й обърна внимание.
До кафемашината в ъгъла имаше голям телевизор. Предаваха футболен мач. Приближих се до служителката на рецепцията — около четирийсет и пет годишна жена, която си мислеше, че още е на двайсет и четири, зяпаше мача и навярно си мечтаеше за някой от нападателите.
— Трябва ми семейна стая за една нощ, моля — с широка усмивка обявих аз.
— Разбира се, господине — отвърна тя, все едно че беше завършила с отличие училището по чар на „Бест Уестърн“. — Попълнете този формуляр, ако обичате.
Докато започвах да пиша, попитах:
— Между другото, колко струва стаята?
— Шейсет и четири долара плюс ДДС.
Повдигнах вежди, за да покажа, че това са много пари за семеен мъж като мен.
— Зная — усмихна се жената. — Съжалявам.
Тя взе кредитната ми карта и аз попълних формуляра с фалшиви данни. Правех го откакто се помнех, лъжех в хотелските бланки, като си придавах спокоен вид, но всъщност погледът ми бягаше четири въпроса напред. Попълних и автомобилен регистрационен номер, а в графата за брой наематели вписах: „двама възрастни и едно дете“.
Служителката ми върна картата.
— Заповядайте, господин Стамфърд. Вашата стая е 224. Къде е колата ви?
— Точно зад ъгъла. — Разсеяно махнах с ръка към задната част на хотела.
— Добре, ако паркирате до стълбището, ще видите автомати за кола и лед. Качете се, завийте наляво и стая 224 точно от лявата ви страна. А сега ви желая приятен ден!
Можех да опиша стаята още преди да прекарам електронната карта през ключалката и да отворя вратата: телевизор, две двойни легла, два стола и тъмен дървен фурнир, типичната мания на американските архитекти на хотели.
Побързах да настаня Кели, за да мога да използвам телефона. Взех дистанционното управление и започнах да превключвам каналите с надеждата да намеря детско предаване. Накрая попаднах на някакъв анимационен филм.
— Спомням си го, адски е хубав. Да го гледаме, а?
Тя седеше на леглото и ме наблюдаваше. Изражението й показваше, че тази екскурзия не й допада много–много. Разбирах я.
— Кели — казах аз, — ще те оставя само за няколко минути, защото трябва да телефонирам. Докато съм навън, ще взема нещо за пиене. Искаш ли кола? Или бонбони?
Момичето изобщо не реагира, затова просто продължих:
— Ще заключа вратата, а ти няма да отговаряш на когото и да е. На никого, разбираш ли? После ще си отключа сам. Поседи тук и си почини, а аз ще се върна само след около пет минути. Става ли?
Отново никаква реакция. Закачих на вратата табелка „Не пречете“, проверих дали съм взел електронната карта и излязох.
Закрачих към телефонната кабина на улицата, защото не исках Кели да чуе разговора, който щях да проведа. Не знаех кой знае колко за децата, но си спомнях, че когато бях седемгодишен, вкъщи не ставаше нищо, без аз да забележа. За всеки случай бях взел и мобифона на Кев от джоба на сакото му. Включих го и поисках идентификационен номер. Опитах с два основни — обичайния фабричен номер, четири нули и после 1234. Нищо. Не можех да опитвам повече — при някои телефони можеш да грешиш само три пъти и после апаратът автоматично прекъсва. Изключих го и го прибрах обратно в джоба си. По-късно щях да попитам Кели за номера.
Завих наляво през паркинга и се насочих към телефонните кабини край пътя. Известно време обмислях какво точно да кажа, после набрах Лондон.
Започнах завоалирано:
— Току-що свърших работа и съм във Вашингтон, на гости на стар приятел. Преди десет години бяхме колеги. Сега работи тук за американското правителство. — Очертах проблема и накрая прибавих, че двамата с Кели се нуждаем от помощ.
Завоалираното обяснение не е някакъв вълшебен код. Просто се опитваш да внушиш какво става и в същото време взимаш мерки срещу евентуално подслушване. Изобщо не можеш да заблудиш професионалистите — за тази работа си има шифри и прочее. Но единственото, което трябваше да знаят в Лондон, бе, че съм загазил, че детето на Кев е при мен и че ми трябва помощ. При това спешно.