— Ще предам съобщението. Имате ли номер за връзка?
— Не. Ще телефонирам пак след един час.
— Добре, дочуване.
Тези жени не преставаха да ме удивляват — абсолютно никога не се вълнуваха от каквото и да е. Сигурно на съпрузите им не им беше лесно в събота вечер.
Затворих слушалката и докато крачех към бензиностанцията, се почувствах малко по-добре. Знаех, че Фирмата ще реши проблема. Навярно щеше да им се наложи да се свържат с някоя голяма клечка в Щатите, за да ме измъкнат от лайната, но за какво иначе са приятелите? Нямаше да се спрат пред нищо, и не толкова, за да ми помогнат, а за да са сигурни, че операцията им ще остане в тайна.
Опитвах се да гледам на нещата откъм светлата им страна, нещо, за което времето изобщо не ми помагаше. Когато излизах от хотела, започваше да ръми и сега вече барабанеше истински дъжд. С малко късмет довечера Фирмата щеше да ни прибере. Щяха да се погрижат за Кели, а мен щяха да върнат в Англия за поредния разговор без кафе и бисквити.
Взех от бензиностанцията нещо за ядене и пиене, за да можем да останем в стаята надалеч от любопитни очи, както и малко сладкиши, за да ни помогнат да убием времето; после пресякох пътя и се върнах в хотела.
Докато отварях нашата врата, казах:
— Донесъл съм цяла купчина с разни неща — бонбони, сандвичи, чипс — даже съм ти взел да четеш един роман на ужасите.
Бях решил, че е по-добре да купя цяла купчина с тези разни неща, за да я разсея, отколкото да се опитвам да я прегръщам и утешавам. Така или иначе, нямаше да мога да го направя.
Тя лежеше, на леглото в абсолютно същото положение, в което я бях оставил, и гледаше към телевизора, но без да го вижда. Очите й бяха изцъклени.
Докато оставях покупките си на другото легло й предложих:
— Знаеш ли, струва ми се, че в момента ти трябва една хубава гореща баня. Даже съм ти купил шампоан за вана.
Може би ваната щеше да й помогне да излезе от кататоничното си състояние. Освен това, когато предадях Кели на Фирмата, исках да видят, че съм направил за нея всичко възможно. В края на краищата Кели бе дъщеря на мой приятел.
Пуснах крановете и извиках назад към стаята:
— Хайде, събличай се.
Тя не отговори. Върнах се в стаята, седнах на ръба на леглото и започнах да я събличам. Мислех си, че ще се съпротивлява, но тя седеше апатично, докато й свалях ризата и фланелката.
— Ти си събуй дънките — казах аз. Кели беше едва седемгодишна, но се чувствах неловко да й събувам панталона. — Хайде, разкопчай се. — Накрая трябваше да го направя аз. Тя блуждаеше някъде надалеч. — Има адски много сапун и шампоан. Искаш ли да ти помогна да си измиеш косата?
Кели седеше неподвижно във водата. Подадох й сапуна, но тя само го погледна.
Наближаваше време отново да телефонирам в Лондон. Поне нямаше да се налага да излизам навън — тя нямаше да ме чуе от банята. За всеки случай оставих телевизора включен.
Даваха някакъв странен анимационен филм за четири получовеци, полуакули. „Уличните акули“. Набрах Лондон.
Незабавно чух:
— Идентификационният ви номер, моля?
Дадох го. Жената продължи:
— Един момент.
Няколко секунди по-късно телефонът замлъкна.
Странно. Набрах отново, дадох номера си и връзката отново прекъсна.
Какво ставаше, мамка му? Опитах се да се успокоя, да си внуша, че е случайно. Но всъщност знаех истината — беше нарочно. Или нещо не бе наред с телефонната линия. Нямаше смисъл да се чудя. Трябваше да действам.
Върнах се в банята.
— Телефонът не работи — започнах аз. — Само ще прескоча до онзи на улицата. Трябва ли ни нещо от магазините? Знаеш ли какво, по-късно ще излезем заедно.
Тя не откъсваше поглед от плочките на отсрещната стена.
Извадих я от ваната и я увих с хавлия.
— Вече си голямо момиче. Можеш сама да се избършеш. — Взех от тоалетния несесер четка за коса и завлякох Кели обратно в стаята. — После се среши и се погрижи да си суха и облечена, когато се върна. Можем да идем някъде. Не отваряй вратата на никого, става ли?
Отговор нямаше. Изключих телефона и излязох.
7.
Докато вървях към паркинга, започнах да се безпокоя. Не бях направил никакъв гаф, тогава защо ме отрязваха? Нима Фирмата щеше да ме прекара? Прехвърлих наум всички възможности. Да не си мислеха, че съм ги убил аз? Може би се готвеха да отричат всичко?