Грабнах дистанционното и изключих телевизора.
— Кели, непослушно момиче такова — ухилих се аз, — не си си измила врата. Моментално върви да се измиеш!
Почти я изхвърлих обратно в банята.
— И да не излизаш, докато не ти кажа!
Включих телевизора и намалих звука.
— … съседите съобщават за бял, четирийсетина годишен мъж, висок около метър и осемдесет, с къса кестенява коса. Пристигнал е в къщата с бял додж с регистрация от Вирджиния, приблизително в два часа и четирийсет и пет минути. Сега ще разговаряме с лейтенант Дейвис от полицейското управление в окръг Феърфакс…
До нея стоеше оплешивяващ детектив.
— Можем да потвърдим, че тук е имало мъж, отговарящ на това описание. Молим за съдействие всички свидетели. Трябва да открием седемгодишната дъщеря на семейство Браун, Кели.
На екрана се появи нейна снимка, застанала в градината с Аида. Успоредно течеше писменото й описание. Предаването продължи от студиото, откъдето двамата водещи съобщиха, че семейството очевидно било жертва на убийство, свързано с наркотици. Показаха семейна снимка.
— Кевин Браун е работил в Бюрото по наркотиците… — Водещият разшири темата и заговори изобщо за проблема с дрогата в района на Вашингтон.
От банята не се чуваше плискане на вода. Очевидно Кели щеше да се появи всеки момент. Започнах да превключвам каналите: нищо повече за убийствата. Включих отново детската програма и влязох в банята.
Не бях чул плискане, защото тя не беше във ваната. Седеше на пода под мивката в същото ембрионално положение, в което я бях открил в гаража, запушила ушите си с длани, за да не чува новините по телевизията.
Искаше ми се да я утеша. Единственият проблем бе, че не знаех как. Реших да се престоря, че позата й не ми прави впечатление.
— Здрасти, Кели — усмихнах се аз, — какво правиш там долу?
Тя затвори очи толкова силно, че на лицето й се появиха бръчки. Взех я на ръце и я отнесох в стаята.
— Хей, май че ти се спи. Искаш ли да погледаш телевизия или просто да си легнеш? — Говорех глупости, но просто не знаех какво да кажа или да направя. Най-добре бе да се преструвам, че нищо не се е случило.
Свалих й хавлията. Топлината на тялото й вече я беше изсушила.
— Хайде да облечем някакви дрехи и да ти срешем косата. — Наистина се чудех какво да кажа.
Тя просто седеше. После, когато започнах да я обличам. Кели прошепна:
— Мама и татко са мъртви, нали?
Внезапно се задълбочих в опитите си да вкарам ръцете й в отворите на фланелката.
— Защо говориш така? Обясних ти, че просто известно време аз ще се грижа за теб.
— Значи пак ще видя мама и татко?
Или не можех да намеря съответните думи, или смелостта да й го кажа.
— Разбира се, че ще ги видиш. Просто трябваше адски бързо да заминат. Казах ти, беше прекалено късно да те вдигат, но ме помолиха да се грижа за теб. Веднага щом мама, татко и Аида се върнат, ще те заведа при тях. Скоро ще се върнат.
Последва кратка пауза, докато Кели смели думите ми. През това време й обух бикините.
— Защо не са ме взели със себе си, Ник? — Гласът й звучеше така, като че ли самата мисъл я натъжаваше.
Отидох при стола, за да взема дънките и ризата й. Не исках да вижда очите ми.
— Просто стана грешка и затова ме помолиха да се гриса за теб.
— Точно като „Сам в къщи“!
Завъртях се и я видях да се усмихва. Трябваше да се сетя за това.
— Да, точно като „Сам в къщи“. Оставиха те по погрешка! — Спомних си, че съм гледал този филм по време на един полет. Кретенска история, но с адски добри капани. Отново се заех с дънките й.
— И кога ще ги видим?
Не можех да я обличам цял ден. Завъртях се и тръгнах обратно към леглото.
— Няма да е веднага, но когато разговарях с тях, те ми казаха да ти предам, че те обичат, че им липсваш, да правиш всичко, каквото ти кажа и да си послушно момиче.
На лицето й грееше сияйна усмивка. Тя ми вярваше. Как нямах смелостта да й кажа истината!
— Кели, трябва да правиш каквото ти кажа, разбираш ли ме?
— Да, разбирам.
Тя кимна и аз видях едно малко момиченце, което се нуждаеше от нежност.
Направих всичко възможно отново да се усмихна.
— Не забравяй, те искаха да се грижа за теб известно време. — Вгледах се в очите й. — Я по-бодро! Хайде да погледаме телевизия.
С кутия безалкохолно в ръка двамата седнахме да гледаме „Пауър рейнджърс“. Не можех да мисля за друго, освен за новините. Бяха показали снимката на Кели по телевизията. Жената на рецепцията, продавачката от магазина за дрехи и който и да е друг можеха да са я запомнили. Посолството със сигурност вече се беше свързало с Лондон и всички скапаняци знаеха какво става, защото го бяха показали по телевизията. Нямаше нужда да чакам три часа, за да телефонирам.