Кели ме забавяше — започнах да правя къси, бързи крачки, без да прегъвам много крака в коленете, а само колкото да поемам тежестта й. Бях се навел напред, сякаш прегръщах мешка. Когато се блъскаше в гърба ми, момичето неволно изпъшкваше.
Стигнахме до пролуката в оградата. Чух свистене на автомобилни спирачки. Не си направих труда да се оглеждам, просто ускорих крачка.
Щом излязохме през оградата, се изправихме пред гърба на офис сградите. Не можех да видя уличката, по която бяхме минали по-рано. Завих наляво и започнах да търся изход към магистралата. Все някъде трябваше да има такъв.
Вече излязох на асфалт и можех да набера нормална скорост, но Кели започна да се изплъзва надолу.
— Дръж се! — извиках аз и усетих, че ръцете й се напрягат. — По-здраво, Кели, по-здраво!
Не се получаваше. С лявата си ръка я хванах за китките и ги смъкнах надолу, към корема ми. Сега вече беше добре и можех да използвам дясната си ръка, за да се изпомпя напред. Основната ми цел бе да се отдалеча на прилично разстояние. Скоро полицията щеше да се втурне по петите ни. Трябваше да открия онази проклета уличка!
Странно е, когато преследват неопитен човек. Той подсъзнателно се опитва да увеличи максимално дистанцията между себе си и преследвачите и независимо дали се намира в град или на полето, жертвата си мисли, че това означава да се движи по права линия. Всъщност, трябва да правиш колкото можеш повече завои, особено ако си в град. Ако стигнеш пък до кръстовище, ще затрудниш допълнително преследвачите: те трябва да покрият по-голям участък и да се разделят. Заекът в полето не бяга по права линия. Той прави дълги скокове и постоянно променя посоката — преследвачите тъкмо са набрали инерция, и внезапно трябва да завият, което означава забавяне. Сега аз щях да съм заекът. Веднага щом стигнех до края на уличката, щях да свия вляво или вдясно, дори още не знаех накъде, и да препускам с всички сили, докато ми се открие друга възможност.
Открих уличката. Нямаше време да мисля дали това е правилното решение. Чувах зад себе си викове, може би на 100–150 метра. Но не бяха насочени към мен. Преследвачите ми бяха прекалено опитни и знаеха, че няма да постигнат нищо с това. Чух рев на автомобили. Опитваха се да ми пресекат пътя. Продължавах да тичам.
Вече бях останал без дъх и на гърба ми висеше седемгодишно дете. Устата ми бе пресъхнала и целият плувах в пот. Главата на Кели се блъскаше в тила ми и аз я притисках толкова силно, че брадичката й се забиваше в шията ми. Започваше да я боли и тя отчаяно се разплака.
— Спри, спри, Ник!
Не й обърнах внимание. Стигнах до края на уличката и попаднах в съвсем нов свят.
Пред мен имаше тесен път, който минаваше по дължината на офис сградите. От отсрещната му страна тревист склон се спускаше надолу, към магистралата. Оттатък бяха паркингите и търговският център. Шумът на уличното движение заглушаваше виковете на Кели. Въпреки мократа настилка, автомобилите летяха с висока скорост в двете посоки. Повечето караха на къси светлини и чистачките им работеха само от време на време. Спрях.
Сигурно изглеждахме страхотно — мъж с босо дете на гърба, задъхан надолу по склона. Прескочих парапета покрай магистралата и започнахме да си играем на гоненица с автомобилите. Те надуваха клаксони или рязко завиваха, за да ни избегнат. Не обръщах внимание на когото и да е, даже на онези, които ни спасяваха живота, като набиваха спирачки. Просто продължавах да тичам.
Кели пищеше. Трафикът я плашеше също толкова много, колкото и самото тичане. През всичките й седем години навярно постоянно я бяха предупреждавали да не си играе на улицата, а сега беше яхнала възрастен човек и навсякъде около нея летяха коли.
Когато прескочих парапета от отсрещната страна, аз също вече започвах да се плаша. Кели несъмнено ме бавеше, а все още ми оставаше да пробягам голямо разстояние, за да сме в безопасност. Наведох се и се запромъквах през паркинга, като се криех зад пикапи и по-големи автомобили.
В отсрещния край на търговския център се виждаше огромен магазин за компютри. Насочих се натам. Големите ъглови търговски сгради винаги са с по няколко входа. Предполагах, че тази има изход към другата страна, навярно отзад, така че даже да ме забележеха да влизам, щяха да си имат проблеми.
Знаех, че ще им е трудно да покрият магазина — самият аз бях правил подобни неща в Северна Ирландия. Ако играчът влезеше в търговския център, пращахме след него само един от нашите и после се втурвахме да блокираме всички изходи. Достатъчно сложно е дори когато познаваш обекта, да не говорим за случаите, когато трябва да го откриеш и идентифицираш. Ако искаше да вземе мерки против проследяване, той можеше да се качи с някой от асансьорите, да излезе през един изход, да се върне през друг, да се качи два етажа нагоре, да слезе с асансьор един надолу, после да се измъкне на паркинга… и го пиши изчезнал. Ако тези момчета бяха опитни, щяха да се заемат с блокирането на изходите веднага щом видеха къде отивам. Така че трябваше да действам светкавично.