Влязохме през широки автоматични врати. Приличаше на гигантски магазин „Направи си сам“, с камари офис оборудване, компютри и софтуер. Минах покрай касите без да взимам количка, все още с Кели на гръб. Сградата беше претъпкана. Стоях там, подгизнал от пот, гърдите ми мъчително се надигаха и спускаха, докато се мъчех да си поема дъх, а отгоре на всичко детето плачеше. Хората започваха да ни заглеждат.
— Искам вече да сляза! — простена Кели.
— Не, нека първо излезем от тук.
Хвърлих поглед назад и видях, че през паркинга минават две момчета. С костюмите си приличаха на цивилни ченгета и решително тичаха към магазина — очевидно се готвеха да блокират изходите. Трябваше да направя някой и друг завой и да ги заблудя.
Затичах се по една от пътеките, натъпкана с компактдискове с игри, завих надясно и поех покрай външната стена, като търсех изход. Мамка му, нямаше! Сградата изглеждаше като запечатана. Не можех да се върна по същия път, по който бях дошъл, но ако не откриех друг изход, щях да прекарам остатъка от деня в описване на кръгове из магазина.
Една от младите продавачки втрещено погледна към мен и се затича нататък по пътеката. Очевидно отиваше да повика управителя или охраната. Секунди по-късно към нас се приближиха двама мъже по ризи, на които бяха закачени табелки с имената им.
— Извинете, с какво можем да ви помогнем? — Бяха много любезни, но всъщност искаха да кажат: „Какво правиш в нашия магазин, мамка ти?“
Нямаше време да им отговарям. Хукнах към дъното на магазина. Търсех товарни площадки, аварийни изходи, отворени прозорци, каквото и да е. Най-после видях надписа, който се надявах да открия: „Противопожарен изход“. Втурнах се натам, блъснах вратата и сирената започна да вие.
Бяхме навън, върху платформа, очевидно използвана за разтоварване на камиони.
Спуснах се по четири–пет метални стъпала и стигнах до долу. Докато завивах наляво, извиках на Кели да се държи здраво.
Задната част на търговския център пустееше. Тук бяха административните зони с обичайните кошчета за боклук, фургони, дори ремарке, откачено от камиона си и използвано за складово помещение. Навсякъде имаше купчини кашони и отпадъци, трупани през целия ден. Извън асфалта видях телена ограда, която заобикаляше целия район и навярно бе висока около четири и половина метра. Следваше пустееща земя с отделни дървета и храсти. Предполагах, че оттатък са паркингът и магазините.
Чувствах се като плъх, попаднал в капан. Сега имах само две възможности — улиците от двете страни на дългата редица магазини.
9.
Не можех да прескоча оградата с Кели на гръб, а ако се опитах да я прехвърля оттатък, щях да й строша краката. Затичах се наляво към страничния път, покрай гърба на магазините. Не, така нямаше да стане — преследвачите ми имаха прекалено много време, за да реагират и пътят щеше да е преграден.
Трябваше моментално да взема решение. Насочих се към купчина чували с боклук и кашони.
Свалих Кели от гърба си и я наместих по средата на камарата, после нахвърлях кашони отгоре й и разместих други — така, че да запълнят празнините отстрани.
Тя ме погледна и отново се разплака.
— Дисниленд, Кели! Дисниленд! — казах аз и хвърлих още два кашона отгоре. — Ще се върна, обещавам.
Докато тичах, погледнах към контейнера до оградата. Беше огромен и висок колкото камион. Без двайсетте килограма на гърба си аз направо летях. Най-после бях овладял положението. Чувствах се така, сякаш са свалили от краката ми пранги.
Тичах като луд, като се криех зад кашоните и другите боклуци. Внезапно забелязах, че от една от товарните площадки стърчи багажник на автомобил. Бе модел от средата на осемдесетте, а не някоя от колите, които ме преследваха. Щях да проверя дали ключът не е оставен вътре и ако нямах късмет, щях да пресека откритото пространство до контейнера.
До съседна товарна площадка беше паркиран камион. Затичах се покрай него. От другата страна яко пердашеше някакъв тип. Само след миг двамата жестоко си блъснахме главите и паднахме на земята.