Начинът, по който бяха накълцали Аида, ми напомни за американската програма „Сърца и умове“ във Виетнам. В едно село имунизирали децата срещу дребна шарка. Седмица по-късно пристигнали части на северновиетнамската армия и отсекли по една ръка на всяко дете. И това беше подействало: за тях повече нямаше да има програма „Сърца и умове“. Понякога целта оправдава средствата.
Часът пик беше в разгара си и скоро щеше да мръкне. Магазините все още бяха отворени и наоколо бе тъпкано с хора. Това ме уреждаше — така бях просто един от тълпата.
Вървях с приведена глава срещу дъжда. Стигнах до паркинга на кафенето. Този път бях по-близо до оградата. Избърсах си очилата и се загледах към задната част на търговския център.
Разнесе се високо свистене на спирачки — някакъв камион се приближаваше назад, към една от товарните площадки. Други три вече бяха паркирани до колата, където бях се сблъскал с Лутър. Но точно както при хотела, и тук нямаше и следа от полицаи, оглеждащи местопрестъплението. Може би не им харесваше времето.
Бяха осветени само площадките, които се използваха. Купчината кашони, сред която бях скрил Кели, почти изцяло попадаше в сянка. Един от кашоните бе пълен със стари железа, от които бях взел лоста, за да ударя Лутър. Въпреки разстоянието можех да чуя силно тракане и дрънчене. Кели сто процента се беше вдървила там долу.
Докато гледах напред и се чудех накъде да тръгна, видях, че на магистралата спира автобус, качва пътници и отново потегля. Може би това бе нашето спасение.
Но ако бяха открили Кели и ме очакваха в засада, накъде щях да побягна? Трябваше да измисля друг маршрут. Кражбата на автомобил не е подходяща за гъсто застроен район — привлича прекалено много внимание. По-добре беше да използвам тълпите. Избрах три възможни пътя.
Колкото повече се мотаех наоколо, толкова по-голяма вероятност имаше да ме забележат, затова реших да изчезна за малко от района. Продължих към магазините. Мислех си да купя нещо за Кели, защото и тя вече се нуждаеше от промяна на външността — бяха я показали по новините.
Спрях се на една прекрасна широкопола шапка. Исках да скрия косата и лицето й, доколкото е възможно. Взех й също леко подплатен дълъг розов дъждобран, за да покрия онези нейни мършави крака, както и дрехи за деветгодишно дете, понеже беше височка за възрастта си. След кратко колебание купих за себе си нови дънки и тениска.
С купчина найлонови торбички се върнах по същия път покрай оградата. Докато се отдалечавах от магазините, светлините им се отразяваха по мокрия асфалт на паркинга. Колите се движеха по магистралата бавно и чистачките им работеха с пълна скорост.
Стигнах до оградата и погледнах наляво. Нямаше никаква промяна.
Продължих нататък. Когато се изравних с магазините, страничният път започна да се издига, за да ме посрещне. Оградата свърши. Завих наляво по хлъзгавата трева и излязох на улицата, която водеше обратно към магазините. Отново тръгнах покрай оградата и се спуснах към пустеещия участък.
Дъждът беше превърнал праха в кал. Сега оградата бе от лявата ми страна, а товарните площадки — от дясната. Продължих да вървя, като се борех с изкушението да се затичам към Кели, да я грабна и да се разкарам от тук. Точно така се залавят или убиват хора.
Очите ми сигурно изглеждаха така, сякаш бяха включени в електрическата мрежа. Насочваха се навсякъде и събираха колкото могат повече информация в главата ми. Исках да видя имаше ли засада, преди да ме изненадат. Вече бях загазил. Ако се наложеше да действам, не бих се колебал.
Ами ако Кели я нямаше? Щях да телефонирам в полицията и да кажа, че съм видял онова момиче от новините да скита из района. Ако не я бяха взели, надявах се, че полицията ще я намери преди приятелчетата на Лутър. Разбира се, ако вече не я бяха отвлекли. Тогава щеше да започне и истинското преследване на Ник Стоун. Който и да я откриеше, щеше да научи моето име.
Стигнах на двайсетина метра от кашоните и продължавах спокойно да крача. Вече не се оглеждах наоколо, защото това отнемаше време и усилия.