— Не зная, господине, тук съм едва от началото на семестъра.
Семестър ли? Да бе, нали бяхме в Джорджтаун, университетския квартал. Всички студенти бяха и сервитьори.
— Бихте ли повикали някого, защото е важно да се свържа с него. — Заговорнически й намигнах и прибавих: — Довел съм едно негово приятелче — искам да го изненадам.
Тя погледна надолу и топло се усмихна.
— Искаш ли бонбон? — Кели си напълни шепичката.
— Може би някой от хората тук го познава? — продължих аз.
Докато момичето мислеше, иззад нас се приближиха две момчета в костюми. С пълни бузи Кели вдигна поглед към тях.
— Здрасти, млада госпожице — засмя се единият. — Не си ли много млада за това, а?
Кели сви рамене. Нито дума.
Момичето на рецепцията каза „Извинете ме за момент“ и отиде да изпълни задълженията си, отваряйки вратата отзад.
После се върна и вдигна телефонната слушалка.
— Ще позвъня.
Погледнах надолу и намигнах на Кели.
— Тук има някакъв човек с дете, търси англичанин на име Патрик? — въпросително рече тя.
След миг затвори телефона и каза:
— Сега ще дойде някой.
Телефонът иззвъня почти незабавно и момичето отговори, за да приеме поръчката.
След минута–две откъм ресторанта се появи сервитьорка.
— Здравейте. Последвайте ме.
Положението изглеждаше обнадеждаващо. Стиснах Кели за ръка и влязохме в трапезарията.
Всички маси бяха осветени само от свещи. Огледах се наоколо и забелязах, че всички сервитьорки носят тесни бели тениски, разкривайки коремите им, тесни шорти и гуменки с чорапи до глезена.
До стената отдясно имаше бар, осветен от лампи на тавана. Двамата с костюмите бяха единствените клиенти. По средата на помещението видях малка издигната сцена с прожектори отстрани.
Мислено се засмях. „Добър избор, Пат!“
Задник или не, Мързеливия винаги бе имал успех с жените. По времето на Гибралтар той беше ерген като мен и бе наел съседната къща. В продължение на около година бе имал, както самият Пат се изразяваше, „връзка“, но всички знаехме истината: бяха се запознали на бал с маски и в четири часа една сутрин се събудих от свистенето на спирачки пред дома му, после вратите се затръшнаха и се разнесе високо кикотене. Живеехме в малък квартал, в една от онези къщи, които издигаха за около пет минути през осемдесетте години, така че ясно чух входната му врата да се блъска и си помислих: „Започна се“. После се разнесе музика, шум от вода в тоалетната, което винаги е много приятно в четири сутринта. След това пак смехове и кикотене. По обед на другия ден бях в кухнята и миех чиниите, когато отпред спря такси. В този момент от вратата на Пат изтичаха кралица Елизабет I и една от младите й придворни и с невероятно засрамен вид скочиха в колата с надеждата, че никой не ги е видял. Когато подложихме на разпит Пат, се оказа, че го е правил с майка и дъщеря. Оттогава не преставахме да го майтапим.
Едно от момичетата махна на Кели.
— Здрасти, миличка! — Под тениската й имаше нещо, което приличаше на едновременно финиширащи цепелини.
На Кели всичко това й харесваше. Силно стиснах ръката й. Докато следвахме момичето, Кели ме попита:
— Какво е това място?
— Нещо като бар, в който хората си почиват след работа.
Минахме през друга двойна врата и се озовахме в свят на ярка светлина и викове. Отдясно бяха кухните, пълни с шумен хаос, отляво — офисите. Стените бяха покрити с мръсно бяла мазилка, цялата надрана от пренасяне на мебели или може би бяха… профучали цепелини.
Нататък по коридора стигнахме до друга врата. Нашата приятелка ни въведе вътре и съобщи:
— Тук е!
Това очевидно беше съблекалнята на момичетата. Ако трябваше да си представя съблекалня в подобен бар, щях да си помисля за полуголи танцьорки пред огледала с големи крушки по краищата, но тази стая повече приличаше на дневна. Бе чиста, имаше три–четири канапета, два стола и няколко огледала. На стената видях табелка „Пушенето забранено“ и табла за обяви със съобщения за университетски срещи.
Всички вкупом казаха на Кели:
— Здрасти. Как си!
Погледнах към полицайка с пола, която изобщо не беше по устав.
— Опитвам се да открия англичанин на име Пат. Казвал ми е, че често идва тук.
Две от момичетата отвлякоха Кели настрани.
— Как ти е името, мила? — Не можех да направя нищо.
— Казва се Джоузи — отвърнах вместо нея аз.