Всички бяха с фантастичните си облекла. Едно от момичетата носеше индийски костюм с кожени ръкави, пера и прочее. То попита Кели: „Това харесва ли ти?“ и започна да я облича. Очите на Кели се разшириха от вълнение.
Продължих да говоря с „полицайката“.
— Получи се страхотна каша с датите. Трябваше да се срещнем с Пат и двамата с Джоузи да заминат на почивка. Няма проблем, аз ще се грижа за нея, но тя ужасно иска да го види.
— Не се е появявал от Бог знае колко време, но Шери сигурно знае следите му, тя излизаше с него. Вече закъснява, сигурно ще пристигне всеки момент. Можете да останете тук, ако искате. Сипете си кафе.
Напълних си от кафеварката чаша и седнах. Кели се кикотеше. Ако аз бях на нейно място, щях да се чувствам като в рая, но сега бях напрегнат да не се изпусне за нещо.
Навсякъде около мен бяха разхвърляни учебници. На едно от канапетата седеше момиче, сякаш излязло от турски харем, което тракаше дисертацията си на клавиатурата на лаптопа в скута й.
Двайсет минути по-късно вратата се отвори и вътре влетя задъхано, разчорлено момиче с черен спортен сак.
— Извинявайте! Закъснях, момичета. Не съм първа, нали? — и започна да си събува обувките.
„Полицайката“ й извика:
— Шери, този тип иска да разбере къде е Пат. Виждала ли си го напоследък?
Изправих се.
— Опитвам се да го открия от много време. Нали го знаете какъв е, постоянно е в движение.
— Какво да ви кажа — отвърна момичето и започна да си събува дънките пред мен толкова нехайно, сякаш бяхме женени от десет години. — Нямаше го известно време. Видях го преди около месец, когато се върна. Шери погледна към Кели и после отново към мен. — Приятел ли сте му?
— От отдавна.
— Предполагам, че няма да има нищо против да се чуете. Имам някъде номера му, ако, разбира се, успея да го намеря.
Само по сутиен и гащички, тя затършува в чантата си. После погледна към другите момичета и попита:
— Коя съм поред?
— Четвърта.
— Божичко! Може ли някой да мине преди мен? Не може ли да съм шеста? Още не съм се гримирала.
Иззад лаптопа се разнесе изсумтяване. Очевидно момичето от турския харем щеше да мине четвърто.
Чантата на Шери се оказа нещо като пещерата на Аладин.
— Ето го.
Тя ми подаде картичка на ресторанта, на гърба на която бяха надраскани адрес и телефонен номер. Познах почерка на Пат.
— Това някъде наблизо ли е? — попитах аз.
— „Ривърууд“ ли? На петнайсетина минути път с кола, след моста.
— Ще му позвъня. Благодаря ви!
— Нали ще му напомните, че съм жива? — усмихна се тя с бледа надежда.
Заявих на Кели:
— Вече трябва да си вървим, Джоузи!
Тя издаде напред долната си устна.
— Уффф… — Може би се дължеше на компанията на други жени, но детето изглеждаше по-спокойно, отколкото през цялото време, докато бяхме заедно. — Наистина ли? — умолително попита Кели. Големите и кръгли очи бяха гримирани, а устните — начервени.
— Страхувам се, че се налага — отвърнах аз и започнах да я бърша.
— Не може ли да остане при нас? — попита полицайката. — Ние ще се грижим за нея. Ще я научим да танцува.
— Моля ти се, Ник!
— Съжалявам, Джоузи, но за да работиш тук, трябва да си много по-голяма. Нали така, момичета?
Те й помогнаха да се освободи от всичките й пера. Една от танцьорките каза:
— Ако се стараеш в училище, миличка, после ще можеш да работиш тук, с нас.
Показаха ни пряк път през служебния изход отзад. На излизане Кели ме попита:
— Какво работят те?
— Танцьорки са.
— А защо са по бикини и носят всички онези пера?
— Не зная — отвърнах аз. — Някои хора обичат да гледат такива неща.
Точно, когато стигнахме до изхода, чух Шери да вика:
— Дъщеря му ли? Копелето му лъжливо!
14.
Спуснахме се обратно по склона, като търсехме къде да се скрием от дъжда. На една от сградите, която повече приличаше на къща, отколкото на ресторант, имаше надпис „Джорджтаун Дайнър“. Влязохме.
Седнахме в полупразното заведение: аз — с чаша кафе, Кели — с кола. И двамата бяхме дълбоко замислени — аз, за това как да се свържа с Пат, тя — най-вероятно как ще порасне и ще отиде в колеж, облечена като Покахонтас. Близо до масата ни продаваха картички с местни пейзажи. Повече напомняше на изложбена зала, отколкото на кафене.