— Не можем просто да се изтърсим при Пат, защото има вероятност да го изложим — обясних аз. — А и не мога да му телефонирам, защото е възможно да поставят къщата му под наблюдение.
Кели разбиращо кимна, без да има представа за какво говоря, но очевидно беше доволна, че участва в работите на възрастните, вместо да я зарежат или да я влачат като чувал.
— Досадно е, защото е само на петнайсет минути от тук — продължих аз. — Какво мога да направя?
Тя леко сви рамене, после посочи зад мен и предложи:
— Прати му картичка.
— Добра идея, но ще стане много бавно.
После ме осени внезапна идея.
— Страхотно попадение, Кели!
Тя се ухили до уши. Купих поздравителна картичка за рожден ден с кадифен заек, който държи роза. Помолих за химикалка и се върнах на масата. Написах:
„Пат, загазил съм я. Кев е мъртъв и Кели е с мен. Трябва ми помощ. НЕ БЯХ АЗ. Спешно позвъни от външен телефон на 181–322-8665.
Запечатах плика, адресирах го до Пат, после помолих да ми заемат телефонния си указател. Открих каквото ми трябваше и то се намираше на същата улица, вероятно недалеч от тук. Облякохме си дъждобраните и излязохме. Беше спряло да вали. Погледнах номерата на улицата — трябваше да тръгнем надолу, към реката.
Офисът на куриерската фирма се намираше в съседство с окултистки магазин. Витрината беше пълна с „целебни“ кристали, които можели да променят живота ти. Зачудих се кой ли от тях продавачите щяха да ми предпишат, ако им опишех одисеята си. Кели искаше да остане навън и да погледа витрината, но аз настоях да дойде с мен. Хората биха могли да обърнат внимание на само дете, което стои пред магазин. Съществуваше и опасност някой от магазина да я познае, но трябваше да балансирам между този риск и възможността да я използвам за прикритие.
— Можете ли да предадете това на приятеля ми днес след четири часа? — попитах служителя на бюрото. — Забравихме да му пратим картичката за рождения ден по пощата, нали, Джоузи?
Платих петнайсет долара в брой и те ми обещаха да предадат честитката към четири следобед. Двата часа ми трябваха, за да подготвя почвата за срещата.
Влязохме в хотел „Латам“. Предполагах, че английският ми акцент няма да изпъква тук и бях прав — голямото фоайе беше пълно с чуждестранни туристи. Насадих Кели в ъгъла и отидох на бюрото за информация.
— Търся търговски център с детски кът — казах аз.
Оказа се, че във Вашингтон такива са поне пет–шест. Трябваше само да прегледам различните адреси в пътеводителя, който жената любезно ми зае. Детски кът имаше в търговския център „Ландсайд“, недалеч от „Роудис ин“. Спрях такси и този път шофьорът знаеше пътя.
„Децата се забавляват“ е програма за детски центрове, финансирана от държавата. Идеята е да оставиш хлапетата си за няколко часа, докато пазаруваш. Веднъж бях излязъл с Марша да приберем Кели и Аида от такова място. Поставят на китката на детето табелка с името му, която то не може да свали, а родителят получава специална карта, която означава, че е единственият човек, имащ право да вземе хлапето. Момичетата бяха играли там цяла сутрин. Спомних си, че когато наближавахме центъра. Марша се усмихна и каза: „Винаги си мисля, че това е отлично място и всеки път като оставям децата, се изкушавам да си взема еднопосочен билет за Рио!“
Търговският център имаше формата на голям кръст с различни универсални магазини в края на всяко от раменете му. Беше триетажен, с ескалатори по средата. Хранителните стоки се намираха на третия етаж. Залата бе колкото огромна, толкова и претъпкана, и жегата беше почти тропическа навярно нарочно, за да те пратят на щандовете за безалкохолни напитки.
Забелязах детския център в края на едното крило. Обърнах се към Кели.
— Хей, какво ще кажеш по-късно да отидеш там? Има видео и най-различни неща.
— Зная. Но искам да остана с теб.
— Нищо де, хайде да влезем и да хвърлим един поглед. — Не исках още да я оставям, защото не знаех дали Пат ще се обади, но все пак трябваше да подготвя почвата.
Отидох на регистратурата.
— Трябва ли да се запишем на опашка, за да влезем вътре?
Не бе необходимо, само попълнихме формуляр. Ако Пат ми телефонираше в четири, щях да имам най-много половин час, за да я скрия. Трябваше да приема най-лошия сценарий, според който преследвачите ни знаеха номера на мобифона на Кев и го подслушваха. Исках Кели да е в безопасност надалеч от района. Освен това не можех да съм сигурен в Пат. А ако участваше в предварително подготвен капан? Трябваше да внимавам, но отчаяно исках да се срещна с него.