Той се качи на ескалатора и аз извърнах глава. В момента не се интересувах от него, гледах във всички останали посоки и проверявах дали не го следят. Като прикривах гърба му, пазех самия себе си. Моята работа бе най-лесната, тъй като бях третият и предварително знаех всички възможни варианти. Най-трудно щеше да е за преследвачите му, които се опитваха да не бъдат забелязани от хора като мен.
В град винаги е най-добре да уреждаш срещите си там, където има много пешеходци. Недостатъкът е, че ако те следят, преследвачите ти също могат лесно да се слеят с тълпата. За тях обаче е истински хаос, защото ти можеш да влизаш и излизаш от магазините, да спреш на някой щанд, после да продължиш, след това да се обърнеш и да застанеш на друг щанд. Така че ако отивате на среща с някого, уредете я на пазар.
Пат се качи на последния ескалатор, застанал пред група тийнейджърки. После те завиха наляво, към магазина на „Баскин Робинс“, а той тръгна надясно. Имаше само четири ескалатора, два нагоре и два надолу. Като че ли никой не го следеше.
Видях го да влиза в „Роудхауз“. Изчаках още пет минути, отново се огледах, погрижих се сервитьорката да види, че хвърлям моите два долара на масата, и излязох. Когато се озовах в крилото на „Сиърс“, минах от дясната страна на пътя, за да мога по-добре да наблюдавам „Роудхауз“ отляво. Това пък на свой ред ми даваше повече време да се завъртя и да видя дали във „Викториас сикрет“ някой не изглежда не на място, докато рови из дамското бельо.
Все още не можех да съм сигурен в Пат. Но аз и не се нервирах от такива неща — това си беше стандартна процедура, бях я изпълнявал Бог знае колко пъти. Възприемах я от гледна точка на „ами ако?“. Ами ако ме пресрещнеха откъм „Сиърс“? Ами ако наизлезеха в магазините от всичките ми страни? Тези „ами ако“ ти помагат да не замръзнеш като заек, заслепен от автомобилни фарове насред пътя. В конкретния случай щях да извадя пистолета, да се измъкна от опасния район, да мина през „Сиърс“ или да се кача на ескалаторите и да избягам навън.
Влязох в „Роудхауз“ и видях Пат отблизо. Годинките не го бяха пощадили — той бе едва на четирийсет, но изглеждаше годен за пенсия.
Седеше на маса в отсрещния край с две чаши капучино пред себе си. В кафенето имаше още дванайсетина души, които разговаряха, ядяха или се караха на децата си. Приближих се, извадих предварително приготвената петдоларова банкнота от джоба си, сложих я на масата и с широка усмивка казах:
— Ела с мен, приятел.
Ако се готвеше да ме прецака, скоро щях да разбера.
Аз бях домакин на срещата, затова той не каза нищо, просто ме последва. Отидохме при отсрещната стена, където видях знак за тоалетна. Влязохме и се озовахме в дълъг коридор. Тоалетните бяха отляво, в дъното. Вече го знаех, защото бях проверил, докато обикаляхме с Кели. Отдясно имаше друга врата, която водеше към „Сиърс“. Тоалетните бяха общи и тъкмо затова ги бях избрал. Отворих вратата, пуснах Пат пред себе си и го последвах в магазина за бебешки дрехи. Слязохме долу с ескалаторите, като се движехме на зигзаг.
От щанда за козметика на първия етаж се излизаше направо на паркинга и ние тръгнахме към поредица от по-малки магазини и барчета.
Не разговаряхме. Нямаше нужда — Пат знаеше какво става.
Влязохме в едно от заведенията — безукорно чисто като болница ресторантче, в което продаваха сандвичи с всевъзможен пълнеж. Казах на Пат да ми вземе нещо за пиене и сандвич със сирене и месо. Беше претъпкано. Това ме устройваше, защото усложняваше живота на онези, които биха могли да ме следят.
— Седни хей на онази маса с лице към тоалетните — казах му аз. — Веднага се връщам.
Той се нареди на опашката.
Минах през вратата към тоалетните и отидох до отсрещния край, където беше противопожарният изход. Исках да съм сигурен, че няма да се блъсна в някое кошче за смет или нещо друго, поставено там след последната ми проверка. Вратата на аварийния изход бе с аларма, така че нямаше да проверявам дали е отключена. Вече знаех какво има от другата страна и накъде да тичам.
Пат седеше на масата с две кафета и касов фиш. На път бях да получа кофеиново отравяне. Освен това започваше малко да ми прилошава. Жегата в търговския център и изразходваната енергия през последните два дни си казваха думата. Но трябваше да го превъзмогна, защото това си беше операция.
Седнах срещу него в сепарето и погледнах към стъклената витрина. Можех да виждам всички, които влизат и излизат, и в същото време бях скрит зад една от колоните и зад тялото на Пат. Постоянно можех да наблюдавам какво става.