Кели се появи на прага с хавлия. Започваше да схваща за какво става дума.
Докато се плискаше, седях на леглото и превключвах каналите. Нямаше нищо за нас. В американската столица на убийствата имаше толкова много други престъпления, че ние вече не бяхме актуални.
Кели се появи, облече се и се среса, без да й напомням. Отворих й опаковка овесена каша и тя я изгълта с малко мляко. После се насочих към душа.
Когато се върнах, вече чист и представителен, заявих:
— Днес трябва да се преместим от тук.
Лицето й грейна.
— Ще се приберем ли вече вкъщи? Нали каза, че Пат ще ни помогне да се приберем?
Свалих дъждобрана й от закачалката и й нахлузих обувките.
— Да, скоро ще се приберем. Но татко ти трябва да си почине още малко. А сега трябва да свършим някои неща. Адски ми е трудно да ти обясня какво става в момента, Кели, но няма да е за дълго. Обещавам ти, че скоро ще се прибереш вкъщи.
— Добре, защото Джени и Рики са се затъжили за мен.
Дъхът ми секна. Дали не се бях прецакал? Какви други хора можеше да има в къщата?
— Това са ми мечетата. — Кели се засмя, после лицето й стана сериозно. — И те ми липсват. Освен това искам да отида на купона на Мелиса.
Потупах я по главата. Тя ме погледна — разбираше, че се опитвам да я утеша. Промених темата.
— Виж, сега ще ти покажа нещо.
Извадих картата.
— В момента се намираме тук, а ето къде отиваме — точно покрай реката. Ще вземем такси, ще си намерим хубав хотел и ще се погрижим да има кабелна телевизия, за да гледаме филми. А може и да идем на кино.
— Може ли да гледаме „Джунглата“?
— Разбира се!
Какво беше това, мамка му? Нямаше значение, поне се отклонихме от въпроса за семейството и.
След като съобщих на рецепцията, че заминаваме и за моя изненада получих обратно парите за оставащата една нощ, аз се качих да взема Кели и синия найлонов сак. Оставих пистолета на Кев в тоалетното казанче. Той имаше само един пълнител с деветмилиметрови патрони, а аз носех три с четирийсет и пети калибър за „Сиг“-а.
Когато излязохме от хотела, запихме наляво и веднага след това пак наляво. Стараех се да изчезнем от зрителното поле на рецепцията преди някой да се сети да попита: „Ами къде е жена му?“
Спряхме такси и аз помолих шофьора да кара към Пентагон сити. Той бе възрастен азиатец. На седалката до него имаше карта, но не си направи труда да я разтвори — очевидно пътувахме в правилната посока. Кели си беше сложила шапката. Помислих си дали да не я подразня, че прилича на падингтънско мече, но трябваше много дълго да й обяснявам.
Шофьорът попита къде точно искаме да ни остави.
— На спирката на метрото, моля. — Нямах представа къде е, но ми се струваше също толкова подходящо място, колкото и всички останали.
Платих му в брой й той потегли. Целият район изглеждаше нов и скъп — и за пазаруване, и за живеене. В него се намираше хотел „Риц Карлтън“. Пентагонът пък беше на няколко минути път от там. Поведох Кели към търговския център. Исках да намеря банкомат, за да отпразнувам началото на нов финансов ден.
Минахме през паркинга на супермаркета, после продължихме към реката. Странно, за първи път се чувствах наистина отговорен за Кели. Продължавах да я държа за ръка, докато пресичахме улиците, но сега ми се струваше естествено да го правя и по тротоара. Определено ми беше приятно да е с мен, е може би, защото знаех, че изглежда естествено и че ми осигурява идеално прикритие.
Минахме под бетонната магистрала, която водеше към центъра на Вашингтон. Трафикът бе изключително натоварен и звучеше като приглушен гръм. Разказах на Кели за сцената от „Кабаре“, в която Сали Боулс отива под железопътния мост, за да крещи, защото й е дошло до гуша. Не споменах обаче факта, че през последните четирийсет и осем часа ми се искаше да направя тъкмо това.
След моста гледката се промени. Бе пълно с изоставени крайпътни жилищни блокове, някои от които се използваха за офиси, макар че големи участъци от терена просто бяха заградени и превърнати в паркинги.
Погледнах наляво и видях, че издигнатата част от магистралата се изгуби в далечината, към центъра на града. Бетонна стена скриваше подпорите и пътят минаваше покрай нея. Нямаше тротоар, само тясна ивица утъпкана земя, цялата осеяна от стари кутии от безалкохолни напитки и цигари. Очевидно хората паркираха по краищата, за да избегнат таксите. Навсякъде имаше стари, порутени сгради, но районът все още бе населен. Релсите си стояха, но бяха ръждясали и обрасли в бурени. От магистралата над нас се носеше постоянният рев на автомобилите.