Минахме покрай склад за вторични суровини, после покрай изоставена фабрика за цимент до реката. След това видях нещо, което бе толкова не на място, че изглеждаше почти нереално: хотел от края на шейсетте, на име „Калипсо“, издигащ се като бунт срещу прогреса. Беше изолиран насред океан от хром, опушено стъкло и лъскави тухли, сякаш собствениците му бяха решили да покажат среден пръст на предприемачите, които бавно завладяваха този загиващ район.
Сградата бе много семпла, четириетажна, построена във формата на отворен квадрат. По средата имаше паркинг, пълен с леки автомобили и пикапи. Фасадните стени бяха без прозорци и навън стърчаха само климатиците. Завих наляво и минах покрай хотела. Сега вървях успоредно на „Бол Стрийт“, която се намираше от другата му страна. Кели мълчеше. Пък и аз бях в работен режим и ако не беше фактът, че я държа за ръка, навярно щях да забравя, че е с мен.
Когато се изравнихме с „Калипсо“, избърсах дъждовните капки от лицето си и се вгледах в сумрака: на покрива на хотела стърчеше сателитна антена, поне три метра в диаметър. Нямаше да изглежда не на място, ако се намираше на покрива на Пентагона. След малко стигнахме „Бол Стрийт“.
От уличните номера на картата знаех, че обектът ще е отляво. Продължих да вървя отдясно, за да имам по-добра перспектива.
Все още бе невероятно шумно. Към тътена на излитащите самолети точно оттатък дърветата се прибавяше и воят на автомобилите по магистрала 1.
— Къде отиваме? — Кели трябваше да извика, за да я чуя.
— Нататък — кимнах аз. — Искам да видя дали ще открием офиса на един приятел. И после ще потърсим някой хубав хотел.
— Защо трябва постоянно да сменяме хотелите?
— Защото лесно ми омръзват, особено ако храната не е добра. Онова снощи беше пълна отврат, нали?
Последва пауза и след това:
— Какво е „отврат“?
— Означава, че не е много хубаво.
— Нищо й нямаше на храната.
— Беше гадна. Просто искам да отидем в приличен хотел. Но можем да останем и в моята къща.
От пистата току-що се бе отделил реактивен самолет и като че ли се носеше на нивото на покривите. Известно време го гледахме като хипнотизирани.
Когато ревът на двигателите му стихна, аз казах:
— Хайде да потърсим онзи офис.
Продължих да гледам напред и наляво, опитвайки се да преценя коя е сградата. Имаше изградени в най-различни стилове: стари фабрики и складове, нови двуетажни офиссгради, разположени до паркинги и изоставени ремаркета. Между постройките едва виждах дърветата покрай Потомак на около триста метра от нас.
Сега се намирахме в новозастроен район — седалището на ВИРА би трябвало да е наблизо. Продължихме да вървим, докато не стигнахме до двуетажна офиссграда, цялата в стоманени рамки и външни тръбопроводи. Вътре светеха флуоресцентни лампи. Опитах се да прочета надписите на входа, но не можех да ги видя в сумрака. Все пак успях да разчета един: „Уником“.
Не приличаше на офисите, които обикновено използваха Шин Фейн и ВИРА. Сградата на „Кейбъл Стрийт“ в Лондондери например бе от двайсетте години, другите в западен Белфаст също. Определено не бяха модерни постройки, напомнящи миниатюри на центъра „Помпиду“. Може би Пат грешеше?
Съсредоточих се върху обекта, докато минавахме покрай него, но не погледнах назад. Трябва да регистрираш цялата информация още от първия път.
— Ник?
— Какво?
— Мокра съм.
Погледнах надолу. Краката й бяха подгизнали. Прекалено много мислех какво да правя и не забелязвах локвите, през които газехме. Трябваше да й купя боти от търговския център.
Стигнахме до Т–образна пресечка. Наляво пътят водеше към реката. Още автомобили и още повече сметища.
Надясно улицата завършваше при магистралата и точно преди нея над покривите видях антената на „Калипсо“. Почувствах се допре. Бях минал покрай обекта, имаше къде да се настаня и всичко това — преди единайсет сутринта.
16.
Влязохме в паркинга на хотела. Посочих й къде да застане между пикап и куриерски микробус.
— Почакай под терасата, за да не те вали. Скоро ще се върна.
— Искам да дойда с теб, Ник.
— Не… чакай ме там. Няма да се бавя. — Изчезнах преди момичето да успее да възрази.