Рецепцията беше в една от стаите на първия етаж, превърната в офис, и регистрацията бе също толкова проста, колкото и планът на сградата. Тук далеч по-бързо разбираха историята на бедното английско семейство. Очевидно из тези райони не гледаха много царевица.
Излязох навън, взех спътничката си и докато вървяхме към новата си стая на втория етаж, аз обмислях какво да правя сега. Кели внезапно ме дръпна за ръката.
— Двойна отврат!
— Какво?
— Нали знаеш, нещо, дето не е много хубаво. Ти каза, че другият хотел бил отврат. Този е двойна отврат.
Съгласих се. Даже ми се стори, че долавям миризма на повръщано.
— Не, не, почакай. Видя ли сателитната антена? Сигурно можем да гледаме всички програми на света. Изобщо няма да е отврат.
В стаята се мъдреха две легла по персон и половина, голям телевизор, няколко мебели с обичайните тъмни лакирани повърхности — дълъг шкаф, който бе виждал и подобри дни, гардероб, който представляващ просто релса в отворен шкаф в ъгъла, и едно от онези неща, върху които си оставяш куфара.
В банята видях малко шишенце шампоан.
— Това винаги е признак за добър хотел — бодро обявих аз. — Струва ми се, че сме попаднали в „Риц“.
Включих мобифона да се зарежда, после се пльоснах право пред телевизора и потърсих детска програма. Това вече беше част от стандартната оперативна процедура.
Съблякох й дъждобрана, изтръсках го от капките и го закачих, после отидох при климатика и натиснах няколко бутона. Протегнах си сакото, за да проверя въздушния поток — исках в стаята да е топло. Докато чаках някаква реакция от машината, попитах Кели:
— Какво дават?
— „Пауър рейнджърс“.
— Кои са тези?
Отлично знаех за какво е филмът, но от един разговор нямаше да ми стане нищо. Не исках да сме първи приятелчета, да ходим заедно на почивка, да си заемаме пастата за зъби и всякакви такива глупости — бях далеч от това и колкото по-скоро се оправеше положението, толкова по-добре. Но не ми се щеше да ме пипнат, защото на някой любопитко му се е сторило, че нещо много не си пасваме.
— Кой от героите най-много ти харесва? — попитах аз.
— Катрин, тя е розовата.
— И защо, заради цвета ли?
— Защото не е някоя скапанячка, а е адски печена. — И после ми разказа всичко за Катрин, включително и това, че била англичанка. — Харесвам я, защото татко е от Англия.
Накарах я да си сложи нови дънки и поло. Това отне цяла вечност. „Мамка му на родителството, не е за мен — помислих си. — Какъв е смисълът, щом по цял ден трябва да се правиш на камериерка?“
Кели най-после бе суха и облечена. До телевизора имаше кафеварка. Включих я. Когато започна да клокочи, отидох до прозореца и погледнах през мрежестата завеса. Отпред имаше сив бетонен площад. Отдолу беше паркингът, а оттатък пътя и по-нагоре минаваше магистралата. Настроението ми напълно съответстваше на гледката.
Продължаваше да вали. Виждах пръските зад гумите на профучаващите по магистралата камиони. Дъждът не бе силен, но постоянен, от онзи, който се просмуква във всичко. Внезапно усетих, че Кели е застанала до мен.
— Мразя такова време — изръмжах аз. — Винаги съм го мразил, още когато постъпих в армията. Даже сега, във ветровит зимен ден си правя чаша чай, сядам до прозореца, просто гледам навън и си мисля за всички онези нещастни войничета, които клечат в някоя дупка насред нищото, зъзнат подгизнали и се чудят какво правят там.
Кафеварката утихна. С кисела усмивка погледнах надолу към Кели. Какво ли не бих дал отново да съм в равнината край Салисбъри и просто да седя — в разкаляния окоп, умиращ от студ и глад.
Легнах по гръб и започнах да обмислям възможностите, не че имаше много такива. Защо просто да не се опитам да избягам? Можех да открадна паспорти и с Кели да си пробваме късмета на летището, но вероятността номерът да мине не беше голяма. Имаше и по-нетрадиционни пътища до острова. Бях чувал, че можеш да изминеш целия път от Канада до Великобритания с ферибот и прехвърляне по суша — маршрут, много популярен сред студентите. Можех също да тръгна на юг и да мина границата на Белиз или Гватемала. Бях прекарал години в тамошната джунгла и знаех как да го направя. Щях да стигна до Сан Педро, един от островите край Белиз и отправен пункт за наркотрифаканти на път за източното крайбрежие на Флорида. От там можех да се насоча към Карибите и да се кача на кораб.
Едно от момчетата в полка пък беше прелетяло от Канада до Великобритания с едномоторна „Чесна“. Малкият самолет нямал специални приспособления, освен допълнителен резервоар за гориво в задната част. Моделът на радиостанцията не бил познат на младежа и трябвало да използва за антена жица, висяща от „Чесна“-та, със завързана накрая тухла. Имал парашут, така че в случай на опасност можел да отвори вратата и да скочи. Не знаех аз как ще се оправя, но поне бях сигурен, че е възможно.