Всичко това обаче криеше много рискове. Не ми се щеше да прекарам остатъка от дните си в някой щатски затвор, но в същото време не исках и двамата с Кели да бъдем убити, докато бягаме. Симъндс ми беше предложил най-добрата възможност. Ако стигнех до Лондон с онова, което предлагаше, нямаше да съм съвсем на сухо, но поне щях да съм си у дома. Трябваше да остана тук и да разкрия тази мистерия.
Нещата се свеждаха до факта, че трябваше да разбера кой и какво влиза и излиза от сградата на „Бол Стрийт“.
— Кели? Знаеш какво ще ти кажа, нали?
— Естествено — усмихна се тя. Очевидно ми бе простила, че съм й подсушил косата и съм я облякъл в хубави сухи дрехи.
— Десет минути, става ли?
Затворих вратата, чух, че слага резето и закачих табелката „Не пречете“. Наляво имаше малка площадка с автомати за кола и чипс. Взех една кутия, после се върнах покрай нашата стая към асансьора. Наляво видях бетонното стълбище на противопожарния изход. Според изискванията за безопасност стълбището трябва да води към покрива — в случай на пожар долу спасението щеше да дойде с хеликоптер.
Качих се колкото можах по-нагоре. Към покрива водеше двойна врата. Нямаше надпис, предупреждаващ, че при отваряне се задейства аларма, трябваше обаче да проверя. Огледах касата, но не забелязах следи от сигнална инсталация. Натиснах лоста и вратата се отвори. Не засвири сирена.
Покривът бе плосък, покрит с едър чакъл. Взех няколко камъка и ги пъхнах под вратата, за да я задържа отворена.
На летището се приземяваше самолет. Заради дъжда можех да различа само светлините му. Сателитната антена беше в отсрещния ъгъл. Имаше и алуминиева конструкция, вероятно за асансьора. По ръба на покрива минаваше метална стена, която ме скриваше от земята, но не и от магистралата.
Закрачих по чакъла и застанах до парапета, е лице към реката. От тук се виждаха плоският покрив и тръбопроводите на интересуващата ме сграда. Беше правоъгълна и изглеждаше доста голяма. Зад нея имаше пустеещи земи и огради, които очевидно обозначаваха терени, предвидени за строеж. Зад дърветата едва различавах Потомак и края на магистралата.
Върнах се обратно и спрях при конструкцията за асансьора. Сега ми трябваше енергиен източник. За необходимата ми наблюдателна апаратура можех да използвам батерии, но нямах гаранция за трайността им. Опитах вратата на алуминиевата конструкция, но бе заключена. Бързо разгледах ключалката: беше обикновена. Лесно щях да се справя с нея.
Когато влязох в стаята, извадих телефонния указател и потърсих адреси на заложни къщи.
После отидох в банята, изпразних пълнителите в джоба си и отпуснах пружините. Не че е задължително това да се прави ежедневно, но все пак се налага да се прави. Не знаех колко време е бил зареден пистолетът. Можех да изстрелям първия патрон, но вторият да не влезе в патронника, ако пружината заяде. Ето защо понякога са за предпочитане револвери, особено ако пистолетът ти стои неизползван много време и не искаш да се занимаваш с него. Револверът просто е цилиндър с шест патрона, така че можеш да го държиш зареден целогодишно и знаеш, че когато ти дотрябва, няма да ти изневери. И така, изпразних пълнителите в джоба си, така че да са в мен.
Излязох от банята и направих списък с нещата, които щяха да ми трябват, след това проверих колко пари ми остават. За днес щяха да ми стигнат. Утре по всяко време можех да изтегля още.
Не се тревожех за Кели. Тя беше добре заредена с храна, пък и вече почти заспиваше. Включих климатика на още по-висока температура. Скоро щеше да се унесе.
— Сега ще изляза и ще ти донеса книжки за оцветяване, моливи… изобщо разни такива неща — казах аз. — Да ти взема ли и Мики Дис?
— Може ли и нещо сладко, и кисел сос за пържените картофки? О, защо не дойда с теб?
— Времето е отвратително. Не искам да настинеш.
Тя се изправи и мълчаливо отиде до вратата, готова да затвори резето, без да се налага да й напомням.
Слязох по стълбите и се насочих към станцията на метрото.
17.
Вашингтонското метро е бързо и тихо, чисто и ефикасно — точно каквото би трябвало да е едно метро. Тунелите са огромни, слабо осветени и някак си успокоителни, което навярно се дължи на факта, че пътниците изглеждат по-спокойни, отколкото в Лондон или Ню Йорк. Това може би е и единствената част от града, където някой ветеран от Виетнам на възраст между седемнайсет и седемдесет и седем години няма да ти поиска малко пари.