Слязох след няколко спирки и едно прекачване. Мястото, което търсех, беше само на няколко пресечки, но се намираше в квартал, който, обзалагам се, не би могъл да се открие в нито една рекламна брошура. Бях свикнал с онзи Вашингтон, в който богатите наистина бяха богати. А тук бедните бяха абсолютно прецакани.
Едноетажната сграда беше встрани от пътя и повече приличаше на супермаркет, отколкото на заложна къща. Фасадата й бе дълга поне петдесет метра, цялата от стъкло. На витрините имаше какво ли не — от барабани до сърфове и спално бельо. Жълти флуоресцентни надписи обещаваха всичко — от нулева лихва до най-изгодни цени на златото в града. На входа стояха трима въоръжени пазачи, които внимателно ме изгледаха на влизане.
В дъното видях дълга стъклена витрина, която същевременно представляваше и щанд. Зад нея бяха наредени повече от десет продавача. Това като че ли беше най-оживената част в магазина. После забелязах пистолетите и пушките под стъклото. Надписът на стената съобщаваше, че клиентите могат да изпробват всяко оръжие на стрелбището отзад.
Продължих към щанда за фотоапаратура. В един по-друг свят бих търсил камера с дълъг кабел, свързан с отделна контролна кутия, в която да е и касетата. Можех да монтирам камерата на покрива, да я оставя там и да скрия кутията някъде другаде, например в асансьорната конструкция. Така щеше да ми е по-лесно да сменям касетите, а ако не успеех да открия енергиен източник, и батериите.
За съжаление тук не успях да открия нещо подобно. Затова пък намерих почти също толкова добра камера — „Хай–8“, любим модел на много ТВ–журналисти на свободна практика. Със сигурност щях да съм в състояние да й сложа телеобектив. Когато работех в Босна, бях виждал наоколо ми да се мотаят типове с долепени до очите „Хай–8“. Всички те си мислеха, че им е писано да натрупат богатство, като продадат на телевизионните мрежи записи на разни пукотевици.
Привлякох вниманието на един от продавачите.
— Колко е онази „Хай–8“?
— Почти нова е, едва е извадена от опаковката. Петстотин долара.
Подсмихнах се.
— Ами предложете вие тогава — каза той.
— Има ли резервна батерия и всички приставки за включване в мрежата?
— Всичко си има, даже и специална чанта.
— Може ли да видя как работи?
— Разбира се, разбира се.
— Добре — четиристотин в брой.
Той направи онова, което прави всеки строителен работник по света, щом става дума за цени: започна да всмуква въздух през зъби.
— Знаете ли какво, хайде да е четиристотин и петдесет.
— Става. Искам и възпроизвеждащо устройство, но не трябва да е видеокасетофон.
— Имам точно каквото ви трябва. Елате с мен.
На апарата, който извади от дъното на лавицата, висеше етикет с надпис „100 долара“. Изглеждаше на сто години, целият в прах.
— Знаете ли какво, за да си спестим усилията, дайте деветдесет долара и е ваш.
Кимнах.
— Трябва ми и обектив.
— Какъв?
— Поне двеста милиметра, за предпочитане „Никон“.
Изчислявах по един милиметър за всеки метър от разстоянието до обекта. Години наред бях киснал по хорските покриви, след като се бях вмъквал в домовете им и бях размествал керемиди, за да мога да снимам даден обект. Така че от собствен опит бях разбрал, че всичките ти усилия отиват на вятъра, ако не получиш годни за идентификация изображения.
Той ми показа двеста и петдесет милиметров обектив.
— Колко?
— Сто и петдесет долара. — Човекът очевидно очакваше да възразя, че цената е прекалено висока.
— Добре, ако прибавите две четиричасови касети и удължителен кабел.
Той като че ли се разтревожи от отсъствието на съпротива.
— Колко дълъг?
Още пазарене. Направо копнееше за това.
— Най-дългия, който имате.
— Шест метра?
— Става. — Вече беше доволен. Несъмнено имаше поне дванайсетметров.
Две пресечки преди метрото попаднах на супермаркет. Влязох вътре и започнах да търся нещата, които ми трябваха, за да монтирам камерата.