Вдигнах камерата към очите си.
— Здравейте, мамо, татко и Аида — рече тя. — Сега сме в хотелска стая и с нетърпение чакам да се прибера вкъщи. Надявам се, че скоро ще се оправиш, татко.
— Кажи им за новите си дрехи — подсказах й аз.
— А, да. — Тя отиде до стената. — Това е новият ми син дъждобран. Ник ми купи и розов. Той знае, че любимите ми цветове са розовото и синьото.
— Касетата свършва, Кели. Кажи им „чао“.
Кели махна с ръка.
— Чао, мамо, чао, татко, чао, Аида. Обичам ви.
После се хвърли към мен.
— Може ли да го видя?
Следващата лъжа:
— Нямам кабел, за да го включа в телевизора. Но Пат може би ще ми донесе.
Тя се върна при чашата си кола. Сега бе едно щастливо зайче. Взе моливите, отвори блокчето и скоро бе погълната в оцветяването. Добре. Това означаваше, че ще мога да заредя касета в камерата, без да ме види.
Взех две пластмасови чашки за кафе, събрах останалите части, сложих всичко в чантата на камерата и започнах:
— Извинявай, но…
Кели ме погледна и сви рамене.
Качих се на покрива. За разлика от шума на самолетите и уличното движение, времето беше благосклонно към мен.
Първо исках да вляза в къщичката на асансьора. Трябваше да разбера дали ще мога да включа камерата в мрежата.
Извадих пластмасовия си кръг и го вкарах в пролуката на зелената врата. Започнах да го натискам и въртя, докато се допря до самата ключалка. Вратата бе заключена заради безопасността, а не за да пази нещо ценно, така че нямах проблем с отварянето й.
Вътре включих фенерчето и първото нещо, което видях, бяха четири електрически контакта.
Вдигнах поглед нагоре към тавана. Бараката беше направена от половинсантиметрови метални плоскости, завинтени за рамка. Извадих клещите и развих два от болтовете, само колкото да повдигна мъничко покрива. После взех кабела на камерата, проврях го през пролуката и го прокарах надолу по стената. Сред всички други боклуци тук нямаше да прави никакво впечатление. Включих щепсела в един от контактите.
Бях оставил вратата отворена, за да влиза светлина, докато подготвям камерата. Поставих кошчетата за смет едно в друго, после сложих камерата на дъното, така че обективът едва да стърчи навън. Взех пластмасовите чашки, разцепих ги от двете страни, отрязах им дъната, напъхах ги една в друга и ги нахлузих върху обектива. Това щеше да го предпазва от дъжда и в същото време да пропуска достатъчно светлина. Използвах изолирбанда, за да залепя всичко на мястото му.
Излязох на покрива с камерата и я включих. Легнах по очи и погледнах през окуляра в очакване да премигне и да ми покаже какво се вижда през обектива. Исках сравнително близък план на стълбището, водещо към входа.
Когато камерата оживя, фокусирах обектива, насочих го към обекта и натиснах „Запис“. Проверих стопирането и пренавиването, после отново я включих на запис. Работеше. Внимателно закрепих кошчетата и се отдалечих.
18.
Отидох да купя огромна пица, която изядохме пред телевизора. Мобифонът беше зареден и включен.
После бе въпрос само на храносмилане, очакване на разговора с Пат и края на четиричасовата касета. Вече беше тъмно, но исках да се запише цялата: първо, за да проверя функционирането на системата, и второ, за да видя какво е качеството на записа през нощта.
И двамата умирахме от скука. На Кели й бе дошло до гуша от телевизия, пица и кола. Тя уморено взе приключенската книга и помоли да й почета малко.
Помислих си: „Добре, това са само няколко разказа, няма да ми стане нищо, ако и почета“. Скоро открих, че това всъщност е книга–игра с различни възможности за избор в края на всяка глава. Четях й за три хлапета в музей. Едното от тях изчезва — никой не знае къде — и в този момент действието внезапно спира. Отдолу на страницата пишеше: „Искаш ли да отидеш на страница 16 и да го последваш през вълшебния тунел, или ще се срещнеш с мадам Еди на страница 56, която може да ти каже къде е? Избирай.“
— Къде искаш да отидеш? — попитах я аз.
— През тунела.
Така и направихме. След около четирийсет и пет минути и осем промени на курса, реших, че вече трябва да наближаваме края. Всъщност целият път ни отне само… два часа. Поне на Кели й хареса.
В стаята беше топло, а аз продължавах да съм облечен и готов за излизане. Задрямах, но се събуждах на всеки половин час, за да чуя звука на „Семейство Симпсън“ или „Весели истории“. В един момент забелязах, че сакото ми се е разкопчало и че пистолетът ми се вижда. Завъртях глава към Кели, но тя изобщо не му обръщаше внимание. Навярно бе свикнала баща й да носи оръжие.