Отворих кутия кола и си погледнах часовника: беше едва осем и петнайсет. След около четирийсет и пет минути щях да извадя първата касета, да заредя нова и после да чакам обаждането на Пат.
Когато дойде време, казах на Кели:
— Излизам само за пет минути да си взема нещо за пиене. Ти искаш ли?
Тя иронично ме погледна и отвърна:
— Тук имаме цели купища бутилки.
— Да, но са топли. Ще донеса нещо студено.
Качих се на покрива. Отново бе започнало да ръми. Отворих чантата на камерата, натиснах бутона за касетата и бързо заредих нова за сутринта.
Спуснах се долу, минах покрай нашата стая и взех още две кутии кола. През последните няколко дни продажбите й май бяха излетели до небето.
Даваха „На тъмно“, телевизионния сериал, който Кели ми беше казала, че харесва. Удивих се, докато я слушах да рецитира всички реплики наизуст: „Идиот… слабоумен… кретен!“ Е, вече знаех източника на речника й.
Най-после до девет и половина останаха само три минути. Влязох в банята, затворих вратата и се вслушах, за да проверя дали се чува нещо от „На тъмно“. Нищо.
Телефонът иззвъня точно на минутата.
— Ало?
— Хей, приятел? Мерси за сандвича!
Двамата тихо се засмяхме.
— Знаеш ли на кой етаж са?
Последва кратка пауза.
— На втория.
— Ясно. Някакъв шанс за повечко пари? Трябва ми тлъста сума.
— Мога да ти намеря десетина бона, но едва ли за утре или вдругиден. С удоволствие ще ти услужа, докато се оправиш. Каниш се да изчезнеш, така ли?
— Да — излъгах аз. Благородна лъжа. Ако го пипнеха, можеше да даде само подвеждаща информация и те щяха да започнат да търсят по летища и пристанища, вместо да обикалят из Вашингтон. — Трябват ми повече часове за връзка, в случай, че успея да открия нещо за сградата и положението започне бързо да се променя. Какво ще кажеш за 12:00, 18:00 и 23:00?
— Добре, приятел. Напоследък твоето малко другарче и семейството му са постоянно в пресата. Нещо друго?
— Не. Пази се.
— И ти. Доскоро!
Изключих мобифона, върнах се в стаята и отново го оставих да се зарежда. Не знаех дали Кели е чула нещо, но тя мълчеше и изглеждаше неспокойна.
Взех възпроизвеждащото устройство, заредих касетата и го включих в телевизора.
Кели напрегнато ме наблюдаваше.
— Искаш ли да поиграем на една игра? — попитах я аз. — Ако не ти се ще, сам ще си поиграя.
— Добре. — Беше по-добре, отколкото да броиш автомобилите по магистралата. — Но нали каза, че нямаш кабел?
Тук ме хвана на тясно.
— Купих, когато излизах.
— Тогава защо не можем да видим записа за мами?
— Защото вече го пратих. Съжалявам.
Тя ме погледна малко объркано.
— На тази касета е записана една сграда — продължих аз. — Вижда се как влизат и излизат хора. Някои от тях са известни. Други познаваш лично, например приятели на мама и татко. Трети пък са ми известни на мен. Трябва да видим по колко души ще познае всеки от нас. Бие онзи, който познае повече. Искаш ли да играем?
— Да!
— Трябва много да внимаваш, защото ще пусна записа на бързи обороти. Казвай ми всеки път, щом забележиш някого. Аз ще спирам касетата и ще я връщам назад, за да го видим.
Взех молив и няколко листа с емблемата на хотела и започнахме. Трябваше да използвам бутона на устройството, защото нямаше дистанционно управление. Седнах на пода до телевизора. Кели не изпускаше екрана от поглед. Останах доволен от записа. Качеството определено бе по-добро от това на домашното видео и бях успял да получа образи в цял ръст на хората, покриващи приблизително две трети от екрана.
— Стоп, стоп, стоп! — изписка тя.
Върнах лентата. Кели ме беше накарала да спра още при първото загатване за движение. Виждаха се няколко души, които влизат в сградата. Не познавах никой от тях. Кели беше сигурна, че третият мъж е от поп група, наречена „Бекстрийт бойс“.
Започваше все повече да се увлича от играта. Всеки й се струваше известен. Нямах нищо против.
298: Двама мъже, единият с дълго, светло палто, другият със син дъждобран.
Хората си мислят, че шпионирането е като във филмите за Джеймс Бонд — само спортни автомобили и казина. Винаги адски ми се е искало да е така. В действителност това означава усилено събиране на информация, а после продължителното й обработване. Фактът, че двама души се изкачват по стълбище, може да означава какво ли не. Най-важното е да ги разпознаеш, да разчетеш езика на телата им, да откриеш какво се е случило преди и да предвидиш какво ще се случи по-нататък. Затова трябва да обръщаш внимание на всичко, просто в случай, че по-късно се окаже от значение. Спортната кола направо можеш да я забравиш.