Качих се върху първата палета. Всичко беше наред. Покатерих се още нагоре. Втората също изглеждаше стабилна. Продължих да се изкачвам. Още след второто стъпало цялата структура внезапно се разлюля и се срути. Стоварих се на земята като чувал с картофи и двете палети шумно се блъснаха една в друга. „Мамка му! Мамка му! Мамка му!“
Лежах по гръб. Една от палетите беше се стоварила върху краката ми. Никой не изтича навън, за да види какво става, не се разлаяха кучета, не светнаха лампи. Запреглъщах в опит да навлажня устата си.
За щастие всичко това се случи от отсамната страна на сака. Вдигнах палетата и пропълзях отдолу, като тихо ругаех. Но какво друго можех да направя — да купя от търговския център стълба и да я довлека до обекта ли? Припълзях до ъгъла на сградата и надзърнах към „Бол Стрийт“.
Все още ме бе яд на самия себе си. Така можех да прекарам цяла нощ в импровизации, докато успеех да се добера до детектора. Може би идеята за стълбата не беше чак толкова тъпа. Но вече бе прекалено късно.
Застанах до стената и се замислих. Реших да реагирам така, както „диктува положението“ — любимият израз на Фирмата, който просто означаваше, че не знаят какво да правят. Като мен в момента.
Мамка му, щях да използвам Кели. Единственото, което хлапето трябваше да направи, беше да се облегне на палетите за петнайсетина минути, докато свършех. След това можеше да остане с мен или да я хвърля обратно в хотела.
Взех сака, върнах се при високата ограда и прехвърлих багажа си оттатък. После тръгнах покрай оградата, като търсех откъде да изляза на „Бол Стрийт“. Нямах абсолютно никакво време да се връщам по същия път. Най-после открих сервизна уличка между две сгради, които все едно че излизаха от някой филм за мафията в Ню Йорк през петдесетте. Тя ме изведе право на пътя и от там стигнах до хотела за не повече от две минути. Изведнъж осъзнах, че картата за ключалката не е в мен — бях я оставил при документите си. Налагаше се да събудя Кели.
Отначало почуках тихо, после малко по-силно. Едва когато започнах да се притеснявам, чух: „Здрасти, Ник“. Една-две секунди по-късно вратата се отвори.
— Откъде знаеше, че съм аз? Трябваше да изчакаш да ти отговоря. — После видях стола и следите от влаченето му по килима. Усмихнах се и я потупах по главата. — Погледнала си през шпионката, нали, хитрушо? Хей, щом си толкова умна, имам работа за теб. Адски, адски ми трябва твоята помощ! Искаш ли да ми помогнеш?
— Какво трябва да направя? — попита ме тя сънено.
— Ще ти покажа, когато стигнем там. Ще дойдеш ли с мен?
— Щом искаш…
Осени ме идея.
— Не ти ли се ще да станеш като татко си? Защото тъкмо това прави той за добрите момчета. После можеш да му разкажеш.
Лицето й просия. Кели отново беше щастливото зайче.
Трябваше да подтичва, за да не изостава от мен. Стигнахме до уличката и се насочихме към пустеещия участък. Беше тъмно и тя не виждаше много добре. Започна да провлачва крака, опипвайки терена.
— Къде отиваме, Ник?
— Нали искаш да си поиграем на шпиони? — с възбуден шепот попитах аз. — Представи си, че си рейнджър и отиваш на секретна мисия.
Стигнахме до пустошта и минахме по същия път към оградата. Хванах я за ръка и тя ускори крачка. Май започваше да свиква.
Намерихме сака. Измъкнах от него гащеризона и казах на момичето:
— Трябва да облека този специален шпионски гащеризон. — Когато Кели го видя, лицето й се промени. Внезапно осъзнах, че вероятно е направила връзката с убийците на Кев. — Татко ти също носи такова нещо. И ти ще си добър шпионин — съблечи си дъждобрана. — Обърнах го наопаки и й казах да си го сложи така. Хареса й.
Вдигнах сака и го прехвърлих през рамо. После посочих с ръка.
— Сега съвсем бавно ще идем хей там.
Стигнахме при палетите и аз оставих чантата на същото място като преди.
— Добре ли си? — попитах аз и й дадох окуражителен знак с палци, нагоре.
— Добре. — Палци нагоре.
— Погледни към онова нещо там горе. Ако то те види, ще започне да вие, ще засвяткат светлини и всякакви такива неща. Тогава сме загубени. Затова никога не трябва да минаваш оттатък този сак, ясно ли е?
— Ясно. — Двамата пак вдигнахме палци.
Отново нагласих палетите и й показах какво искам от нея. Чух я тихо да пъшка. Беше започнала да се обляга така, както й показах, и сигурно си мислеше, че физическият труд просто не може да мине без сумтене.