Тази вечер нямаше проблеми: подът бе застлан с килими. Съблякох дъждобрана на Кели, възстанових нормалния му вид и я накарах да си събуе обувките и да ги прибере в сака.
За последен път огледах района, за да съм сигурен, че не съм оставил нищо навън.
— Сега влизаме вътре, Кели. За първи път в цялата история малко момиче като теб се занимава с шпиониране. Но трябва да правиш каквото ти кажа, не забравяй.
Тя прие мисията.
Взех сака и двамата застанахме отляво на вратата.
— Когато я отворя, просто направи две крачки и ми остави достатъчно място да вляза след теб.
Не исках да й внушавам как да се държи, ако нещо се обърка, защото не беше редно да я плаша. Исках всичко, което правя, да изглежда така, сякаш няма начин да не стане.
— На три: едно, две, три. — Отворих вратата до половината и тя влезе. Последвах я, затворих зад себе си и заключих. Готово. Бяхме вътре.
Тръгнахме по коридора, търсейки стълбището за втория етаж. През стъклените врати в края на коридора виждах предната част на сградата. Беше точно както очаквах: бюра, кантонерки, канцеларско оборудване. От двете ни страни имаше други офиси и стая за фотокопиране. Климатичната инсталация работеше.
Открих стълбището зад отключена летяща врата наляво по коридора. Внимателно отворих вратата, така че да не изскърца, и пуснах Кели да мине пред мен. Стълбището бе тъмно. Включих фенерчето и го осветих. Започнахме бавно да се изкачваме.
Колкото и да пазехме тишина, акустиката беше добра и червената светлина плашеше Кели.
— Ник, това не ми харесва! — разтреперано изрече тя.
— Ш–ш–шт! Всичко е наред, не се тревожи, двамата с татко ти го правим през цялото време. — Хванах я за ръка и продължихме нагоре.
Стигнахме до вратата. Отваряше се към нас, защото бе противопожарен изход. Оставих сака, притиснах устни до ухото на Кели и тайнствено повторих „Шшш!“, като се опитвах да направя така, че преживяването да й се стори вълнуващо.
Бавно открехнах вратата и погледнах към коридора. Също като на долния етаж, осветлението беше включено и всичко изглеждаше пусто. Вслушах се, отворих още малко вратата, за да пусна Кели, и й посочих къде искам да застане. Детето изглеждаше много по-доволно сега, когато отново бе на светло.
Оставих сака до нея.
— Изчакай малко тук. — Завих надясно покрай тоалетните и помещение без врата, в което имаше автомати за кола, кафе и вода. До него видях стаята за фотокопиране. Отидох до противопожарния изход, свалих резето и проверих дали се отваря. От другата страна няма нищо, което да пречи на вратата. Ако нещо се прецакаше, имахме отворен път за бягство.
Отново взех сака и двамата с Кели тръгнахме по коридора, към предната част на сградата. Стигнахме до същите стъклени врати като на първия етаж, които водеха към участък с открит план. Виждах всички офиси. Очевидно тукашните ръководители обичаха да държат хората си под око.
Прозорците бяха на петнайсетина метра от нас. Светлините от улицата и от коридора хвърляха зловещо сияние. Надясно имаше друга стъклена врата, която водеше към нов коридор.
Ясно ми беше какво търся, но нямах представа къде да го открия. Знаех само, че със сигурност няма да е в тази част на сградата.
Погледнах надолу и се усмихнах на Кели. Тя бе щастлива, също както би бил и баща й. Като внимавахме да сме надалеч от прозорците, ние се насочихме към стъклената врата на отсрещната стена.
По пътя ни се виждаха всякакви обичайни канцеларски неща, табла за обяви, благодарствена картичка от някой си, на когото му се родило бебе. На повечето бюра стояха подобни семейни снимки в рамка. Накъдето и да погледнех, виждах плакати от типа „Победителите никога не се отказват“ или „Не можеш да откриеш нови океани, докато не събереш смелост да изгубиш от поглед брега“. Спомних си, че на стената на централата на САС от години висеше плакат, изобразяващ голяма кошара, пълна е овце. Надписът гласеше: „Или бъди водач, или следвай другиго, или се махни от пътя“.
Минахме през стъклената врата. Коридорът беше широк около три метра. По чисто белите стени не се виждаха плакати, нито саксии с растения, а само голям пожарогасител до вратата. Силното луминесцентно осветление ме накара за миг да затворя очи. Десетина метра нататък коридорът се разклоняваше. Видях офиси. Когато тръгнахме към тях, оставих сака на земята и дадох знак на Кели да остане при него.