Компютърът сигнализира. Появи се съобщение, което ме информираше, че програмата се нуждае от нови инструкции. Беше открила нова парола и искаше да знае дали да продължи.
Натиснах „Да“.
Машината забръмча. Погледнах към Кели. Продължаваше да стои до снимките, но си играеше с въображаем спътник. Също като баща си — бях й дал да върши работа, а тя бе забравила за нея.
— Кели, ела при мен. Ако тази машина пак ми зададе въпрос, може да не забележа — нали ще я наглеждаш?
— Добре. — Това не беше точно вълнуващата задача, на която се надяваше.
Тя седна на пода с гръб към стената, вдигна поглед към мен и заяви:
— Ник, ходи ми се до тоалетната.
— След малко, скоро свършваме. — Точно като в детските ми години: седях в колата и възрастните не ме възприемаха сериозно — „Скоро ще стигнем, Ник, точно зад онзи ъгъл“.
Кели щеше да издържи.
— След малко ще те заведа — казах аз.
Сигнал. Натиснах „Да“.
— Ама наистина — отново рече Кели, — много ми се ходи до тоалетната.
Не успях да намеря подходящите за седемгодишно дете думи. Накрая глупаво попитах:
— По голяма нужда ли ти се ходи, или по малка?
Тя безизразно ме погледна. Какво бих могъл да направя? Използването на тоалетна на такова място никога не е препоръчително заради шума и видимите следи. Не трябва да оставяш нищо на мястото и тъкмо затова бях купил бутилка портокалов сок, за да пикая в нея. За други случаи имах специална найлонова торбичка. Не можех да си представя, че Кели ще е в състояние да го направи в шишето, докато държа торбичката под дупето й. Това беше едно от нещата, на които, за разлика от татко си, тя не бе способна.
— Ходи ми се, ходи ми се… — изхленчи Кели и започна да кръстосва крака. После се изправи и заподскача нагоре–надолу.
— Добре, отиваме. Хайде, ела с мен.
Само това ми липсваше! Но не можех да я оставя да го направи върху килима.
Хванах я за ръка. Извадих запънките от вратата на външния офис, внимателно я отворих и проверих в коридора.
Минахме през откритото пространство и през стъклената врата излязохме в противопожарния коридор. Отидохме в тоалетната и включихме осветлението. Бедното дете, толкова бързаше да си събуе панталоните, че едва можа да се справи с копчетата.
Губех ценно време. Трябваше да се върна при компютъра, а тя можеше да остане и пет минути в тоалетната. Отстъпих назад и казах:
— Не мърдай никъде и после не пускай водата, аз ще го направя. Отивам при компютъра само за минута и веднага се връщам. Не забравяй, пази тишина!
Точно в този момент на нея изобщо не й пукаше къде отивам. Беше в собствения си рай.
Оставих я и тихо се затичах към офиса. Когато отново пуснех дискетата, щях да се върна при Кели, да събера лайната с ръка и да ги сложа в найлоновата торбичка. След това щях да започна да бърникам с четката в тоалетната чиния, докато снижа равнището на водата и после да налея вътре чиста вода от чешмата до старото равнище.
Върнах се в офиса и натиснах „Да“. После отидох при сака, за да взема найлоновата торбичка.
И тогава чух писъка.
Инстинктивно измъкнах пистолета и се залепих за стената. Проверих патронника и свалих с палец предпазителя.
Сърцето ми лудо заби. Усетих познатото стичане на студена, лепкава пот по тялото ми. Организмът ми се готвеше за битка или бягство. Писъкът идваше откъм противопожарния изход, единствения ми път за бягство. Изглежда щеше да ми се наложи да се бия.
25.
Сърцето ми туптеше толкова силно, сякаш беше в устата ми. Отдавна бях научил, че страхът е нещо полезно. Ако не се страхуваш, или лъжеш, или си психически нестабилен. Всеки се бои, но ако е професионалист човек използва опита и познанията си, за да се справи с проблема.
Продължавах да обмислям положението, когато чух по-протяжен и умолителен писък.
— Ник! Помогни ми! — Викът ме проряза като нож. Представих си я свита на топка в скривалището или как си реши косата и си играе на оная тъпа видеоигра.
Бях до вратата на офиса, който водеше към коридора.
Чух мъжки вик:
— Пипнах я! Сега ще я убия, мамка му! Внимавай! Не ме карай да го правя!
Гласът не бе на американец. Нито на испанец. Познах го веднага: западен Белфаст.