Почти загубих съзнание. Знаех, че съм се прецакал, като боксьор, който се е сринал на ринга и се мъчи да се изправи, за да покаже на рефера, че е добре, но всъщност изобщо не е така.
Чувствах се прикован към пода, направо не можех да помръдна.
Странното в следващите събития беше, че знаех какво става, но не можех да направя нищо. Съзнавах, че ме преобръща по гръб и сяда разкрачен отгоре ми. Усетих, че притиска до лицето ми студен метал и после го вкарва в устата ми. Бавно, съвсем бавно започнах да осъзнавам, че това е пистолет. Пороят от думи, които ми крещеше Макгиър, постепенно започна да става все по-ясен.
— Не се ебавай с мен! Не се ебавай с мен! Не се ебавай с мен! — Очевидно бе загубил самообладание.
Усещах миризмата на този тип. Беше пил — дъхът му смърдеше на алкохол. А също на афтършейв и цигари.
Седеше върху мен, притиснал раменете ми с колене и пъхнал патлака си в устата ми. С лявата си ръка продължаваше да стиска Кели за косата и я бе издърпал на пода, подмятайки я насам–натам като парцалена кукла: или се кефеше, или просто я караше да пищи, за да ме направи по-покорен.
Чувах писъци, писъци, писъци, после: „Не се ебавай с мен!“, пак писъци, писъци, писъци, „Не се ебавай с мен! Мислиш се за някакво шибано хитро копеле, нали, мислиш се за някакво шибано хитро копеле, а?“
Лошо. Знаех какво правят с „хитрите копелета“. Веднъж Макгиър беше отвел на разпит наш информатор в някакъв апартамент в „Дивис“ — капачките на коленете му бяха пробити с „Влак Декър“, бяха го горили с електрически огън, после му бяха пускали електрически ток във ваната. Човекът успял да скочи през прозореца гол, но си строшил гърба. Онези го вкарали в асансьора и го застреляли.
Чувствах се като пиян. Информацията стигаше до мозъка ми прекалено бавно.
После софтуерът ми започна да захапва. Опитах се да видя дали ударникът на пистолета е вдигнат, но единственото, което успях да различа, бяха червени петна и бели проблясъци пред очите ми.
— Копеле! Ще те размажа! Кой си ти?
Кели продължаваше да пищи. В главата ми цареше пълен хаос.
Отново се опитах да фокусирам очите си и този път се получи. Сега видях положението на ударника.
Беше вдигнат. Пистолетът бе деветмилиметров. Ами предпазителят? Също вдигнат.
Нямаше какво да направя. Той държеше показалец на спусъка. Ако окажех съпротива, сто процента бях мъртъв, независимо дали Макгиър го искаше.
— Мислиш се за шибано хитро копеле, а? Нали? Нали? Сега ще видим колко си хитър. — Скапанякът заподскача със задник върху гърдите ми и натика дулото на патлака си още по-навътре в устата ми.
За да направи хаоса още по-пълен, Кели продължаваше да пищи от ужас и болка. Нямах представа какво се очаква от мен. Знаех само, че между зъбите ми е втъкнат пистолет и че този тип командва парада.
Той започна да възвръща самообладанието си. Оръжието все още бе в устата ми, но Макгиър бавно се изправяше на крака, като натискаше пистолета, и после тежко се опря с длан върху лицето ми. Дулото болезнено се завъртя между бузата и зъбите ми. Оня не преставаше да стиска Кели за косата и да я тегли насам–натам.
После се отдръпна назад и насочи патлака си към гърдите ми.
— Застани на колене!
— Добре, приятел, ясно. Твой съм, ясно ми е.
Докато се изправях, видях пожарогасителя, с който ме беше повалил. Кожата на тила ми бе раздрана и навсякъде по пода и главата ми имаше кръв. Нищо не можех да направя — невъзможно е да спреш капилярното кървене.
Застанах на колене, отново вдигнал задника си във въздуха, така че да не опира в петите ми. Погледнах нагоре към него и се опитах да подредя мислите си. Макгиър започна да отстъпва заднешком към офиса, без да сваля мерника си от мен.
— Хайде, хитрецо, давай напред на колене!
Кели беше в ужасно състояние. Стискаше го за китката и се опитваше да облекчи болките си. Тя също се тътреше на колене и се мъчеше да се изправи, сякаш я влачеха, завързана за кон. В момента Макгиър продължаваше да отстъпва назад и да се цели в мен.
— Остани на място! — изрева той и заотстъпва покрай вратата на големия офис.
Опитвах се да се взема в ръце. Ако не предприемех веднага някакви действия, животът ми нямаше да продължи още много.
— Там вътре!
Затътрих се.
— Стани!
Изправих се и влязох в стаята с гръб към него. Бавно се приближих до масичката за кафе и тъкмо се канех да я заобиколя, когато той заповяда:
— Стой! Завърти се!