Подчиних се. Заповедта му беше странна, защото обикновено не искаш противникът ти да е с лице към теб и да му е ясно какво става. Ако не виждаш, не можеш да реагираш адекватно.
Докато се обръщах, мернах Кели да седи на въртящия се кожен стол, сега издърпан вляво от бюрото. Макгиър стоеше зад нея. Все още стискаше с лявата си ръка косата й, теглеше я назад към облегалката и се целеше към мен.
Щом стреляш, горната част на полуавтоматичния пистолет, онази, на която са монтирани двата мерника, се придвижва назад, за да изхвърли гилзата, после вкарва нов патрон. Ако я издърпаш около три милиметра назад, оръжието не може да стреля, което означава, че ако човек е достатъчно бърз, може силно да удари по предната част на цевта, да блъсне горната част назад и спусъкът няма да се задейства. Всичко това трябва да стане светкавично бързо и агресивно, но аз нямах какво да губя.
В момента като че ли всичко бе утихнало. Това продължи по-малко от трийсет секунди, но сякаш мина цяла вечност.
Кели продължаваше да хленчи. Коленете й бяха охлузени от влаченето по коридора. Макгиър я дръпна с лявата си ръка и изръмжа:
— Млъквай, мамка ти! — В този момент той отмести погледа си от мен и разбрах, че сега е моментът да действам.
Хвърлих се напред, изкрещях, за да го дезориентирам, и с дясната си ръка с всички сили блъснах цевта, после я натиснах надолу, така че горната част на пистолета да се придвижи назад с около сантиметър.
Той изруга високо „Мамка му!“, едновременно от ярост и болка.
Стиснах го за китката и го дръпнах го към себе си, а с дясната си ръка отблъснах горната част на оръжието. Макгиър натисна спусъка, но вече бе прекалено късно — пистолетът не стреля. Сега трябваше да хвана цевта, за да задържа горната част неподвижна.
Междувременно притисках Макгиър към стената. Той обаче не пускаше косата на Кели и тя пищеше с всички сили. Изхвърлих я от главата си. Не откъсвах очи от пистолета и продължавах да натискам Макгиър. Момичето беше помежду ни. Аз я настъпвах, той я настъпваше и тя крещеше от болка. Навярно бе решил, че за да се справи с мен, се нуждае от двете си ръце, защото в следващия момент пусна Кели.
Започнах здравата да го блъскам. Удрях го с глава, с нос, с буза. Носът ме болеше и кървеше също толкова, колкото и неговият, но продължавах да го блъскам, опитвайки се да му нанеса колкото може повече поражения и в същото време да не му позволявам да се отлепи от стената.
Макгиър крещеше:
— Скапаняк! Скапаняк! Скапаняк! Мъртъв си!
Аз му отвръщах с:
— Мамка ти! Мамка ти! Мамка ти!
Продължавах да го притискам към стената. Докато го блъсках, той жестоко ме ухапа под окото. Но както ми бе кипнал адреналинът, не усещах болката. Не преставах да го блъскам — това нямаше да му нанесе трайни травми, но в момента не бях в състояние да направя повече. Ръцете ми бяха заети с оръжието и му крещях всевъзможни глупости не толкова, за да го уплаша, а колкото по-скоро, за да поддържам духа си.
Когато главата му увисна надолу, захапах първото, което ми попадна: скулата му. След първоначалната съпротива усетих плът с вкус на топла сепия. Той закрещя още по-силно, но аз изцяло се съсредоточих върху онова, което правех — хапех го, разкъсвах плътта му и се мъчех да му нанеса колкото мога повече поражения.
Макгиър квичеше като прасе. Очите му излъчваха ужас.
Двамата бяхме целите в кръв. Усещах металическия й вкус, примесен с този на потта ни.
Успоредно с всичко това извивах пистолета настрани и се опитвах да държа горната му част издърпана назад. Противникът ми продължаваше да се съпротивлява и натискаше спусъка, но без резултат. С другата си ръка се мъчеше да откопчи пръстите ми. Докато задържах оръжието в това положение, всичко щеше да е наред. Продължавах да го натискам към стената, за да имам опора, защото единствената ми цел бе да извия дулото настрани от себе си.
Не преставах да го хапя. Бях се справил с първата част от скулата му и продължавах нататък. Зъбите ми достигнаха до лицевите му кости и това ме накара да изпитам същото чувство като по-рано от метала на пистолета. Вече хапех клепача му и носа му, оголвах костите на долната челюст и черепа му.
Започнах да се задъхвам, защото притискането към стената изискваше много усилия. После се задавих — в гърлото ми бе заседнало парче от кожата му. Чух всмукването на въздух през дупката в бузата му, както и хриптенето на собственото си гърло, задръстено от плътта му.
Борех се с него, без да го гледам. Кръвта пареше в очите ми. Не знаех къде е Кели и на този етап не ме и интересуваше. Не можех да й помогна, докато не помогнех на самия себе си.