Стигнахме до оградата. Вече чувах сирени по магистралата. Сигурно идваха за нас. След миг чух други шумове откъм паркинга.
— Почакай тук!
Покатерих се по оградата със сака, пуснах го долу и скочих. Вече се приближаваха, но не можех да ги видя. Кели ме гледаше от другата страна и хълцаше, хванала се за оградата.
— Ник… Ник… Моля те, искам да дойда с теб!
Започнах да копая. Погледът ми беше прикован в пролуката между двете сгради. Отдясно по магистралата се носеха сини светлини, които осветяваха небето.
Кели отново се разхълца.
— Ще се оправим — казах аз, — ще се оправим. Просто остани където си. Погледни ме! — Срещнах очите й. — Стой където си!
Сега светлините и сирените бяха на „Бол Стрийт“. Изрових документите си и ги прибрах в джоба си.
Всички коли вече бяха спрели и сирените им заглъхваха. Сините светлини продължаваха да проблясват и се отразяваха по мокрото от сълзи лице на Кели.
Погледнах я през мрежата на оградата и прошепнах:
— Кели! Кели!
Тя беше замаяна от страх.
— Кели, сега ме последвай. Хайде!
Започнах да вървя покрай оградата. Тя хленчеше и молеше за майка си. Звучеше ми все по-отчаяна.
— Трябва да издържиш, Кели — казах аз, — трябва да издържиш. Върви!
Движех се прекалено бързо за нея. Кели се препъна и падна в калта. Този път не бях при нея, за да я изправя на крака. Тя лежеше и хълцаше.
— Искам да си ида вкъщи, искам да си ида вкъщи. Моля те, заведи ме вкъщи.
Край обекта вече се бяха събрали три полицейски автомобила и ние още не се бяхме отдалечили и на двеста метра от там. Съвсем скоро щяха да насочат прожекторите си и да ни открият.
— Ставай, Кели!
Обектът изглеждаше като заобиколен с мъгла от синьо–червени светлини. В мрака отзад сновяха лъчи на фенерчета.
Продължихме напред, докато не се изравнихме с уличката. Воят на сирени изпълваше нощта.
Прескочих оградата, хванах Кели за ръка и се насочихме към уличката.
Трябваше да намеря кола, която да е паркирана в сенките и да е на съответната възраст, за да няма алармена инсталация.
Излязохме от уличката и свихме наляво, покрай редица паркирани автомобили. Открих шевролет от началото на деветдесетте и наредих на Кели:
— Седни до него.
Отворих го и извадих комплекта с шперцове. Минути по-късно бях в колата. Откъснах жиците и запалих двигателя. Дигиталният часовник показваше 03:33 часа.
Оставих двигателя да работи, включих чистачките и отоплението на пълна мощност, за да изчистя росата. Прибрах Кели и сака и ги хвърлих на задната седалка.
— Лягай долу, Кели, и заспивай! — Тя не възрази срещу това. Заспиването обаче щеше да е проблем. Навярно през целия й останал живот.
Подкарах по пътя и завих наляво, бавно и внимателно. Само след около половин километър забелязах, че към мен се приближават проблясващи светлини. Извадих пистолета и го пъхнах под дясното си бедро. Нямаше да оставя ченгетата да ни пипнат.
— Остани легнала и недей да се изправяш, разбра ли? — викнах назад към Кели.
Отговор не последва.
— Кели?
Получих слабо „Да“.
Щеше да е жалко, ако се наложеше да убия тези полицаи, но в крайна сметка нали тъкмо затова им плащаха? Набързо съставих план. Ако се случеше да ме спрат, щях да изчакам, докато един или двама от тях дойдат до шевролета и щях да ги гръмна.
Синьо–червените светлини се приближаваха. Аз просто продължавах напред към тях. В момента бях работник на нощна смяна, който отива да си изкарва прехраната.
Не се страхувах. Бях съвсем спокоен. Просто чаках да видя какво ще се случи. Те профучаха покрай мен със стотина километра в час.
Погледнах в огледалото. Бяха натиснали спирачките и сега вече започнах да се страхувам. Стоповете угаснаха. Или просто намаляваха скоростта, или бяха променили решението си.
Трябваше да се освободя от тази кола преди разсъмване, когато собственикът би могъл да открие изчезването й. Освен това се налагаше да намеря нови дрехи за двама ни и да се преместим в друг хотел.
— Искам си вкъщи! — викаше Кели. — Искам си вкъщи! Искам при…
— Ще те заведа у вас, Кели, но не веднага! — Трябваше да изкрещя, за да я прекъсна.
Наместих огледалото, за да я виждам. Беше се свила на топка с палец в устата. Спомних си за другите случаи, в които я бях заварвал в това състояние, и тихо казах: