— Ще се върнеш, не се страхувай.
Пътувахме по улица, която изглежда минаваше покрай западния бряг на Потомак. След около половин час открих търговски център и паркирах пред него. Навън имаше двайсетина автомобила, навярно на персонала.
Кели не попита защо спираме. Обърнах се към нея и казах:
— Отивам да купя някакви дрехи. Искаш ли нещо? Да ти донеса ли сандвичи?
— Не излизай, не ме оставяй сама! — изхленчи тя. Изглеждаше така, сякаш са й зашлевили шамар. Лицето й беше яркочервено, с подпухнали очи и залепнали кичури коса. Не можеш да заведеш пребито седемгодишно дете с окървавени дрехи в супермаркет, в четири часа сутринта.
Наведох се над задната седалка и извадих гащеризона от сака.
— Налага се да те оставя тук — отвърнах аз. — Някой трябва да пази нещата. — Посочих към сака. — Можеш ли да го направиш? Вече си голямо момиче, страхотен шпионин.
Тя неохотно кимна.
Започнах да обличам гащеризона.
— Ник?
— Какво? — Нямах време да се обърна към нея, защото се борех с крачола.
— Чух изстрел. Онзи мъж мъртъв ли е?
— Кой мъж? — Не исках да я поглеждам. — Не, не е. Струва ми се, че се беше объркал и ни беше взел за други хора. Ще се оправи. Полицията ще го откара в болница.
Вече ми идваше прекалено. Бързо излязох от колата и пъхнах вътре глава. Още преди да започна да й повтарям обичайните инструкции, Кели каза:
— Ще се върнеш, нали? Искам да си ида вкъщи и да видя мами.
— Естествено, че ще се върна, няма проблеми, и ти скоро ще видиш мами.
Включих вътрешното осветление и обърнах огледалото така, че да видя лицето си. Дълбоките рани по челото и под окото ми все още бяха влажни, но плазмата полагаше всички усилия да засъхне. Изплюх се в шепа и избърсах остатъка от кръвта с ръкава на гащеризона, но не успях да направя много. Трудова злополука.
Дадох знак на Кели да заключи вратата и да легне на седалката. Тя се подчини.
Влязох през автоматичната врата. Изтеглих пари от банкомата, после взех по два комплекта дрехи за Кели и мен, както и необходимото за миене и бръснене, кутия бебешки кърпички и болкоуспокоителни за тила ми. Започваше ужасно да ме боли. Можех да гледам настрани само като завъртя цялото си тяло, като робот. Хвърлих в количката няколко кутии кола, пакети с чипс и бисквити.
Нямаше много купувачи. Нараняванията ми привличаха някой и друг поглед, но никой не ме зяпаше.
Върнах се при колата и почуках на прозореца. Стъклата се бяха замъглили и Кели избърса нейния с ръкава си. През кръгчето видях, че плаче и търка очи. Посочих към ключалката и тя ми отвори.
Изобразих широка усмивка.
— Здрасти! Как е?
Почти не получих отговор. Докато хвърлях торбичките върху предната седалка, обявих:
— Виж, донесъл съм ти подарък. — Показах й голям шоколад. Получих неохотна усмивка. Тя го взе и го разпечата.
Погледнах към часовника на колата. Наближаваше пет сутринта. Потеглихме към околовръстното, после поехме на запад.
Видях знак за международното летище Далас и забавих, за да не пропусна отклонението. Скоро трябваше да се избавим от шевролета.
Кели лежеше отзад и гледаше към вратата. Изглежда потъваше в света на сънищата. В противен случай случилото се би я увредило психически.
Бяхме на дванайсетина километра от Дълъс и започнах да се оглеждам за хотели. Видях надпис: „Иконъми ин“. Съвършено, но първо трябваше да се приведем в порядъчен вид.
Докато пътувахме към летището, на пет–шест километра забелязах светлините на може би първия за деня приземяващ се самолет. Спрях малко преди входа на хотела, за да проверя за наблюдателни камери. Нямаше — регистрацията трябва да ставаше на излизане. Взех си квитанцията и паркирах сред хиляди други автомобили.
— Кели, сега трябва да се преоблечеш в чисти дрехи.
Показах й какво съм купил и докато се събличаше, аз извадих бебешките кърпички и й почистих лицето.
— Хайде да се избавим от тези сълзи. Ето, взел съм ти и четка. — Набързо й сресах косата, защото темето я болеше. — Добре, дай да ти облечем този блузон. Готово. Изглеждаш чудесно. Вземи си още една кърпичка и си издухай носа.
Аз също се преоблякох и напъхах всички дрехи пред; дясната предна седалка. Когато се качихме на автобуса за летището, Кели все още изглеждаше ужасно.
27.
Влязохме в залата за заминаващи. Терминалът беше по-оживен, отколкото очаквах да е по това време. Хората чакаха на опашки пред гишетата, разкарваха се из магазините или седяха в кафенетата и четяха вестници.